Луната, която убива [bg]

Хукна подир войника, мълчалив и устремен. Нещо се появи пред очите му и му препречи пътя. Друг войник размаха меч и задрънка нещо за предаване. Той отблъсна острието встрани и хвана ръката, която го държеше, докато с дланта на другата нанесе саблен удар по лакътя на врага. Мокрото хрущене на счупена става прозвуча като главата на танцьора, който може би бе осъден на вечност в селенията на мрака заради нехайството на някакъв войник.

„Ще отмъстя за тебе“ - прошепна той на тази душа и събори пищящия нещастник със счупена ръка от коня. Войникът не престана да пищи, въргаляше се в пясъка, стиснал с ръка висящите останки от другата. Ехиру го наблюдава известно време, но се сети, че този не е войникът, който му бе нужен. Заобиколи осиротелия кон и продължи след своята плячка.

Нов войник се стовари в краката му, задавен и бълващ кръв. Отнякъде долетя Ниджири, готов да нанесе следващ удар, но се отказа, разбрал, че войникът е в безпомощно състояние. Ехиру се усмихна при вида му.

- Братко! - викна момчето с подивял поглед. - От юг идват други войници, кисуатски патрул. Да можем да удържим още малко... - Той млъкна и се метна встрани, нападнат от пореден войник.

- Добре - отвърна Ехиру и продължи напред. Момчето бе Бирник - щеше се справи само.

Забеляза своя човек по средата на цялата лудост - в опасна близост до носилката на Талителе.

„Няма да можеш“ - прошепна той и се устреми покрай една камила без ездач, за да сграбчи кожената дреха на противника под мишницата. Дръпна с цялата си тежест и смаяният мъж тупна на земята объркан, но все пак понечил да вдигне меч. Ехиру стъпи върху меча и прикова с коляно мъжа към земята. След това го хвана за косите и брадичката, за да му счупи шията...