Луната, която убива [bg]

- Нереално е, Братко.

Ехиру примигва и вижда тъма. От студения въздух кожата му е настръхнала.

Променливата светлина на Сънната Луна кара дюните да се вълнуват като вода в далечината. Топло тяло се притиска към неговото върху сламеника. Ниджири.

- Знам - отвръща Ехиру, макар да се съмнява вече дали видяното не е все пак реалност. Съзнанието му е започнало да се устремява към Ина-Карек, а той знае по-добре от всеки друг, че царството на сънищата е реално място с реална сила. - Искам да бъда с майка си - казва той, а момчето трепва. Ехиру съжалява, че му причинява болка по такъв начин, но според техния закон Ниджири е мъж, посветен Слуга на Богинята. Време му е да се изправи пред отговорностите на своята роля. - В Ките-ян. Ти не си виждал никога това място, ето защо ще ти го опиша. - И той го прави, като извиква в съзнанието си хиляди спомени от детството и ги разкрасява ненужно. Останалото мога да дотъкмя, но такова трябва да е мястото. Тя ще бъде там и искам да я видя отново.

Сълзите на момчето мокрят кожата му.

- Не искай това от мене, Братко. Моля те.

Но няма друг. И двамата знаят това. Дори всичките им братя да бяха налице, той пак би избрал Ниджири, защото момчето го обича. Ехиру вече разбира, че това е главното. Вземането е акт на любов - без нея се превръща в нещо извратено. Когато Ниджири го Вземе, ще присъства любов по-величествена от всяка изпитана досега, понеже момчето го обича от години, обича го до болка и дори повече, обича го със сила, пред която любовта на Слънцето към Сънната Луна бледнее.