Луната, която убива [bg]

Приемната зала на Яна-ян бе почти празна, когато Карис влезе през бронзовите й двери. Високият подиум отсреща -издигнати една над друга поредици от стъпала, които водеха към трона - бе обикновено затрупан от множество придворни и обожатели. Сега там бе само Принцът. Стоеше прав с разперени ръце, докато двамина от слугите му навличаха връз него цяла броня, обичайна за Залеза по време на война. Трети прислужник държеше Ореола зад главата му, както подобаваше, и го завърташе съобразно движенията на Принца.

- А, Карис. Докладвай, ако обичаш.

Генералът коленичи в основата на стълбите.

- Още няма вести от юг, господарю. Нападението би следвало да се е провело снощи. Трябва им време, докато се завърнат и пратят гълъб или бързоходец.

- М-да. Е, мъртва или не, жената би могла да изпрати съобщение. Ще трябва да приемем, че Кисуа е предупредена. - Той се обърна, а бронзовите пластини от нагръдника заблестяха. Ръцете му бяха все още протегнати встрани от тялото. - Достатъчно войнствен ли изглеждам, Карис? Не като от военна каста, разбира се, но поне задоволително?

- Повече от задоволително, господарю. Ще вдъхновяваш нашите войници да се сражават с всички сили.

- Казано както подобава на висша каста. - Принцът отпусна ръце, погледна за сетен път своето отражение в огледалото, държано от четвърти слуга, и кимна със задоволство. Освободената прислуга напусна залата начаса. Остана само мъжът с Ореола. - Не ми трябват ласкателства, Карис. Нийес беше разбрал това. Надявам се с времето и ти да го сториш.

Карис пое дълбоко въздух, за да укроти бушуващите у него чувства.

- Да, господарю.

- Разбира се, да разполагам с генерал като теб, Карис, си има своите преимущества. Не ми задаваш неудобни въпроси, не ми хвърляш неодобрителни погледи. Предполагам, че това действа ободрително. - Докато слизаше по стълбите с носителя на Ореола подире си, той направи отривист знак на Карис да стане и да го последва. Прекосиха задната част на залата и Карис кимна към Стражата на Залеза. Мъжете тръгнаха след тях под строй, след като Принцът излезе от помещението.

- В крайна сметка най-важна от всичко е верността -продължи Принцът, - Да вземем нашия побъркан приятел, убиеца, който седи сега окован в катакомбите под двореца. Той не мисли - вече не. Нищо не прави, докато не му кажа или ако не е гладен, а наблизо се появи плячка. Всичко това ограничава в много отношения ползата от него, но пък едновременно с това нямам основания да се опасявам от предателство. Има владетели, които цял живот се мъчат да култивират подобна лоялност, а пък аз съм си я сътворил ей така. - Той се засмя. - Истинска власт, Карис. Баща ми и всички Принцове преди мене така и не са се домогнали до нея, но аз ще го сторя.

Приемната зала бе разположена в най-горния стаж от Яна-ян. Когато Принцът го изведе на балкона, специално отреден за владетелското семейство, на Карис му спря дъхът при гледката на проснатия отдолу град. Височината бе толкова голяма, че гъмжащият на пазарния площад народ изглеждаше като кукленско сборище. На запад се виждаха реката и плодородните зелени поля, източник на благоденствие за Гуджааре. В северна посока съзря дори делтата и бреговата линия на Морето на славата. Докъдето поглед стигаше - всичко бе под властта на Принца.