Луната, която убива [bg]

Но той щеше винаги да поставя нуждите на другите на първо място в своите мисли, както го бе учил Бирник Рабанех. Щеше да рискува да бъде покварен, ако такава бе цената на възстановения покой и въздадената справедливост. Защото с това се занимаваше един Бирник. И ако трябваше да плати с душата си... е, добре. Най-малкото можеше да спаси Ехиру. Само това да бе, пак си струваше.

- Така да бъде. - Отправи се към своя наставник, за да сподели с него новината.

Може би като знаеше, че онази болница е наблизо, неговият брат щеше да издържи още малко. Но застина на място.

Ехиру бе на крака. Измъкнал се бе изпод импровизирания навес, с чиято помощ артистите се пазеха от слънцето през обедната почивка, и стоеше с лице на север. Влошеното му състояние бе несъмнено в очите на Ниджири - олюляваше се леко, страните му бяха изпити, защото напоследък нямаше апетит. Но гърбът му бе прав, а очите - макар озадачени, сякаш се питаха дали наистина е забелязал нещо в този момент бяха ясни. Ниджири бе леко обнадежден. Разбира се, че Ехиру щеше да издържи още ден-два.

- Там има нещо - неочаквано проговори жрецът. Артистите наоколо го погледнаха изненадани. Той направи крачка напред по горещия каменист пясък. - Някой идва насам.

Ниджири отиде при него, напълно забравил Сунанди, и като докосна ръката на своя брат, каза тихичко:

- Видение ли имаш, Братко? Кажи ми какво забеляза.

- Злина - отвърна Ехиру. В продължение на един болезнен миг Ниджири се питаше дали той няма самия него предвид. Но очите на Бирника бяха обърнати към хоризонта.