Луната, която убива [bg]

Кисуатската конница се завърна, за да съобщи, че гуджаарейските войници са започнали да се самоубиват, когато разбрали, че губят ожесточеното сражение. Онези, които се двоумели, били посичани или прострелвани от командира си - той успял да нарани смъртоносно и себе си, преди да го обезоръжат. Починал, докато го разпитвали.

- Тия двамата идват с мене - каза Сунанди, като кимна към Ехиру и Ниджири.

Ехиру се бе разположил върху някакъв багаж недалеч, целият отпуснат във видимо изтощение. Ниджири клечеше до него и му поднасяше вода. Момчето се ослушваше към тях, докато разговаряха.

Капитанът ги прецени с подозрително присвити очи.

- Гуджаарейци?

- Да. Обещала съм да ги заведа при Протекторите.

- Може да са убийци.

Сунанди се усмихна тънко.

- Уверявам те, че не са.

Капитанът й хвърли продължителен поглед и най-накрая кимна в съгласие.

- Останаха колкото щеш коне от отряда на Гуджааре. Ще ни трябват няколко за превоз на телата, но ти и твоите спътници можете да вземете по един. Другите ще оставя на кервана като компенсация за неговите загуби.

- Благодаря ти - обади се Гехану, когато чу това. И приближи. Очите й бяха вече сухи, но бръчките по лицето й бяха станали по-дълбоки. Изглеждаше състарена и уморена. - Това ще ни бъде от полза.

- Гехану... - Сунанди търсеше точните думи. Гехану й се усмихна едва-едва и я хвана за рамото.

- Върви - каза тя. - Страданията и смъртта са част от живота. Ние ще се оправим.

Гърлото на Сунанди се сви. „Аз съм виновна.“ Понечи да се извърне, изпълнена от печал заради мъртвия Канек и заради приятелството си с Гехану, защото надали то щеше да издържи изпитанието на подобен удар. Но едрата жена изръмжа ядосано и рязко я придърпа в здрава прегръдка. Сунанди застина и не успя да сдържи сълзите си, а капитанът тактично се оттегли.

- Ти си оставаш дъщеря на моето сърце - прошепна Гехану. Сунанди усети, че тялото на жената потръпва, и сама се напрегна, за да не избухне в сълзи. - Това няма да се промени никога.

Когато Гехану най-накрая я пусна, младата жена се отдръпна с неохота и в съзнанието й изплува далечен спомен - нощта, в която чуждестранна търговка дава подслон на момиченце от улицата, чиято неопитност в занаята на крадците му е докарала пердах почти до смърт. Търговката завежда момиченцето, умно и красиво дете, но без бъдеще, при възрастен аристократ сона, който няма наследници. Той й дава ново име и я обучава да мери ръст с владетели, но момичето от улицата никога не забравя онази първа доброта.