В капана на времето [bg]

То беше кодирано; това бе повече от очевидно. В случай на евентуално прехващане, обясни ми Джейми.

— Та кой ще иска да прехваща пощата на Негово Височество? — попитах аз. — Освен нас, де.

Джейми изсумтя, изумен от наивността ми.

— Почти всеки, сасенак. Шпионите на Луи, шпионите на Дюверне, шпионите на Филип Испански. Благородниците якобити и онези, които си мислят, че могат да станат якобити, ако вятърът задуха натам. Търговци на информация, които не се интересуват кой ще умре заради нея. Папата. Светият престол подкрепя Стюартите в изгнание от петдесет години, предполагам, че държи под око ситуацията. — Той потупа с пръст по преписа, който бях направила на писмото на Джеймс до сина му. — Печатът на това писмо е свалян може би три пъти, преди аз самият да го сваля.

— Ясно. Нищо чудно, че Джеймс кодира писмата си. Мислиш ли, че можеш да го разгадаеш?

Джейми взе смръщен листите.

— Не знам, отчасти. Но за някои неща нямам никаква представа. Вероятно ще се досетя обаче, ако се сдобия и с други писма от крал Джеймс. Ще видя какво може да направи Фъргъс по въпроса. — Сгъна писмото, постави го внимателно в едно чекмедже и го заключи.

— Не можеш да вярваш на никого, сасенак — обясни ми, когато видя, че го гледам изненадана. — Може да има шпиони сред слугите. — Пусна малкото ключе в джоба на жакета си и протегна ръка към мен.

Взех свещта, с другата ръка поех неговата и тръгнахме към стълбите. Къщата тънеше в мрак, слугите — с изключение на Фъргъс — спяха. Побиха ме тръпки при мисълта, че някой от спящите долу или над нас може да не е такъв, какъвто изглежда.