В капана на времето [bg]

Той сви рамене, загреба с пръст малко глазура от чинията и я облиза смръщено.

— Само граф Сен Жермен ме е заплашвал, но не се сещам какво ще спечели от убийството ми.

— Нали каза, че е конкурент на Джаред?

— Е, да, но графът не се интересува от немски вина и надали ще си прави труд да ме убива само за да съсипе новото начинание на Джаред, като го върне в Париж. Струва ми се доста крайно — добави сухо, — дори за човек с нрава на графа.

— А мислиш ли… — Леко ми прилоша при тази мисъл и преглътнах два пъти, преди да продължа: — А мислиш ли, че може да е… отмъщение? Заради изгарянето на „Патагония”.

Джейми поклати объркано глава.

— Може, но защо чак сега. И защо мен? Ти го ядоса, caceнак. Защо не убие теб, за да отмъсти?

Прилоша ми още повече.

— Нужно ли е да си чак толкова логичен?

Той видя изражението ми, усмихна се и ме потупа успокояващо по ръката.

— Няма, милата ми. Графът е избухлив, но не мисля, че ще си направи труда и разходите да ни затрива, дори за отмъщение. Ако така щеше да върне кораба си — да… но според мен парите за трима наемни убийци ще му се сторят хвърлени на вятъра.

Потупа ме по рамото и се изправи.

— Сигурно все пак са искали да ме ограбят. Не се тревожи за това. Вече ще взимам Мърто с мен на пристанището, за всеки случай.

Той се протегна и изтърси и последната суха кал от килта си.

— Мога ли да сляза така на вечеря? — Огледа критично ризата си. — Тя сигурно вече е готова.

— Кое да е готово?

Отвори вратата и до мен от трапезарията достигна богат, пикантен аромат.

— Наденицата, разбира се. — Ухили се през рамо. — Да не мислиш, че ще стане зян?