В капана на времето [bg]

Тя кимна с леко отворена уста, ръцете ѝ още стискаха корема.

— Да. Затова се скарахме последния път. — Подсмръкна. — Той беше бесен; каза, че аз съм виновна и трябвало да изчакам, докато си върне бащиния трон. Един ден щял да е крал и щял да дойде да ме вземе от Жул, да накара папата да анулира брака ми и синовете му щели да са наследници на Англия и Шотландия… — Тя отново започна да вие неразбираемо в диплите на полата си.

Извъртях очи от раздразнение.

— По-тихо, Луиз! — сопнах ѝ се и я стреснах достатъчно, за да спре да вие, поне засега. Възползвах се от затишието, за да настоя на своето:

— Виж какво — започнах възможно най-убедително, — не мислиш, че Чарлс би искал да жертваш сина му, нали? Законен или не? — Всъщност смятах, че Чарлс с удоволствие би се отървал от всяко неудобство по пътя си, въпреки ефекта му върху Луиз или неговото кралско поколение. От друга страна, у принца се забелязваше известна романтика; вероятно бе възможно да бъде убеден да погледне на това като на временна несполука, нещо обичайно за всички монарси в изгнание. Явно щях да имам нужда от помощта на Джейми. Изкривих лице, когато си представих какво ще каже по въпроса.

— Ами… — Луиз отчаяно очакваше да бъде убедена. За миг ми дожаля за Жул, принц Дьо Роан, но си спомних младата прислужница, която умираше в дълга и кървава агония на носилка в каменния коридор на Болницата на Ангелите, и намерението ми съвсем се избистри.

Слънцето клонеше към залез, когато напуснах изтощена дома на Дьо Роан. Луиз, тресяща се от нерви, остана в будоара си на горния етаж, където прислужницата фризираше косата ѝ и я обличаше в най-прелъстителната рокля, с която да слезе на интимна вечеря със съпруга си. Чувствах се напълно смазана и се надявах, че Джейми не е довел никого на нашата вечеря; и аз имах нужда от малко интимност.

Той не беше довел никого. Когато влязох в кабинета му, седеше зад писалището си и размишляваше над няколко ситно изписани листа.

— Според теб кой е „търговецът на кожи”, крал Луи или министър Дюверне? — попита, без да вдига глава.

— Чудесно, благодаря, скъпи, а ти как си?

— Добре — каза разсеяно. Лизнатите кичурчета на темето му стърчаха право нагоре; той разтриваше усилено скалпа си, надвесил дългия си нос над хартиите.

— Сигурен съм, че „кроячът от Вандом” трябва да е мосю Гайер — каза той, прекарвайки пръст по редовете на писмото, — а „нашият общ приятел” — това е или граф Map, или папският пратеник. Мисля, че е графът, ако се съди по останалото, но…

— Какво е това, по дяволите? — Надникнах над рамото му и ахнах, щом видях подписа на писмото. Джеймс Стюарт, по волята Божия крал на Англия и Шотландия.

— Исусе Христе! Значи се е получило! — Завъртях се и забелязах Фъргъс, настанен на табуретка пред камината и прилежно тъпчещ се с пасти. — Браво на момчето — усмихнах му се аз. Той ми се ухили в отговор, бузките му бяха издути като бухтички.