В капана на времето [bg]

— Няма значение — усмихна се Джейми. Сви ръка и размърда игриво пръсти към Фъргъс. — Лапите ми са твърде големи, за да влязат в нечий джоб. — Беше възвърнал подвижността на ръката си в изумителна степен. Още носеше меката парцалена топка, която му направих, и я стискаше незабелязано по сто пъти на ден, докато си вършеше работата. И дори да го болеше, никога не се оплакваше.

— Хайде, бягай — каза на Фъргъс. — Обади се, когато се върнеш, за да знам, че не са те хванали стражите или гостилничарят.

Фъргъс сбърчи възмутено нос при тези думи, но кимна, пъхна внимателно писмото в дрешката си и изчезна по задното стълбище в нощта, която беше негова стихия и защита.

Джейми гледа след него цяла минута, после се обърна към мен.

— Господи, Сасенак! Бяла си като платно! Добре ли си?

— Просто съм гладна.

Той веднага позвъни за вечеря и хапнахме пред огъня, докато му разказвах за Луиз. За моя изненада, въпреки че сбърчи вежди заради ситуацията и промърмори няколко неласкави думи на келтски по адрес на Луиз и Чарлс Стюарт, той се съгласи с моето решение на проблема.

— Очаквах да се ядосаш — казах аз и лапнах от вкусната яхния с малко хляб. Топлият, ухаещ на бекон фасул ме сгря и ме изпълни с усещане за мир и покой. Навън беше студено и тъмно, вятърът виеше силно, но до огъня с Джейми ми беше хубаво, топло и спокойно.

— Защото Луиз дьо ла Тур ще натрапи копеле на съпруга си? — Джейми се смръщи над чинията си и я обра с пръст. — Ами не съм много съгласен, да ти кажа, сасенак. Това е гаден номер, но какво да направи горката жена? — Поклати глава, погледна към писалището в другия край на стаята и се ухили лукаво. — Освен това не ми отива да съдя морала на хората. Крада писма, шпионирам и се опитвам да попреча подмолно на човек, когото семейството ми смята за крал. На мен не би ми харесало някой да ме съди, сасенак.

— Ти имаш адски добра причина! — възразих аз.

Той сви рамене. Светлината на огъня трептеше по лицето му, превръщаше бузите в падини и хвърляше сенки около очите му. Така изглеждаше много по-стар и аз за малко да забравя, че още няма двайсет и четири години.

— Е, да. И Луиз дьо ла Тур си има причина — каза той. — Иска да спаси един живот, аз искам да спася десет хиляди живота. Това извинява ли ме, че рискувам живота на Фъргъс, търговията на Джаред — и теб? — Той извърна глава и ми се усмихна. Светлината блестеше по дългия прав нос и сияеше като сапфир в едното му око.

— Не, няма да си изгубя съня, задето съм отворил чужди писма — каза той. — Но може да стане много по-зле, докато свършим работата, Клеър, и не знам дали съвестта ми ще издържи. Най-добре да не я подлагам твърде скоро на изпитание.

Нямаше какво да отговоря на това; беше самата истина.

Положих длан на бузата му. Той я притисна със своята, после обърна глава и леко я целуна.

— Е — пое дълбоко дъх и пак стана делови. — Сега, като се наядохме, ще погледнем ли писмото?