В капана на времето [bg]

— Но вие… е, не, разбира се, не сте монахиня, трябваше да се сетя… но… коя сте?

— Казвам се Фрейзър — отвърнах кратко. — Вижте, трябва да вървя, иначе съпругът ми…

Той се изпъна в целия си ръст и се поклони напълно сериозно.

— За мен ще е привилегия, ако ми позволите да ви изпратя до дома, мадам Фрейзър.

— О… ами, благодаря ви! — отвърнах, трогната. — Но си имам придружител. — Погледнах към коридора за Фъргъс, който поемаше това задължение от Мърто, когато нямаше нищо за крадене. Той се облягаше на рамката на вратата и потръпваше от нетърпение. Зачудих се откога ли чака — сестрите не му позволяваха да влезе в главния коридор или в отделенията и настояваха да ме чака до вратата.

Мосю Форе огледа със съмнение ескорта ми, после ме хвана здраво за лакътя.

— Ще ви изпратя до дома ви, мадам — обяви той. — Тази част на града е твърде опасна вечер, за да се разхождате под охраната на едно дете.

Видях как Фъргъс се изпълни с възмущение, когато го нарекоха дете, и побързах да възразя, че той е отличен ескорт и винаги ме превежда по най-безопасните улици. Мосю Форе не ми обърна никакво внимание, само кимна заповеднически на сестра Анжелик и ме насочи към огромните двойни врати на болницата.

Фъргъс тепаше по петите ми и ме дърпаше за ръкава.

— Мадам! — шепнеше трескаво. — Мадам! Господарят ми нареди да ви водя до дома всеки ден и да не позволявам на нежелани…

— Ето, готово. Мадам, седнете; момчето може да седне до вас. — Без да обръща внимание на виковете му, мосю Форе го вдигна и го хвърли небрежно в каретата.

Тя беше малка, открита, но елегантна, с тъмносини кадифени седалки и балдахин, който защитаваше пътниците от капризите на времето или пръските кал. Нямаше герб или друга украса на вратата; мосю Форе не беше благородник, а вероятно богат буржоа.

По пътя водихме любезен разговор на медицински теми, а Фъргъс се цупеше в ъгъла и гледаше кръвнишки изпод рошавия си бретон. Когато спряхме на Рю Тремулин, той скочи от каретата, без да изчака кочияшът да отвори вратата, и хукна към къщата. Аз го изгледах учудена и се обърнах да се сбогувам с мосю Форе.

— Наистина няма защо — увери ме той изискано в отговор на моите благодарности. — Вашият дом така или иначе ми беше на път. А не бих доверил такава прекрасна дама на никой друг по улиците на Париж в този късен час. — Подаде ми ръка да сляза от каретата и аз тъкмо понечих да кажа още нещо, когато портата зад нас се отвори с трясък.

Обърнах се точно навреме, за да видя как изражението на Джейми се променя от раздразнение в огромна изненада.

— О! Добър вечер, мосю. — Поклони се на Форе, който отвърна тържествено. — Съпругата ви ми достави изключителното удоволствие да се погрижа за сигурността ѝ тази вечер, милорд. А що се отнася до късния час, моля ви да хвърлите вината за това изцяло на моите плещи. Тя беше така добра да ми помогне в една малка задача в Болницата на Ангелите.