В капана на времето [bg]

— Разбира се, че ще съм в добри отношения — отвърнах възмутено. — Току-що му помогнах да намести крак.

— Хм…

Този аргумент му се стори неубедителен.

— Е, добре — съгласих се с неохота. — Вероятно не биваше да закъснявам толкова. Но той изглежда почтен човек, а аз много бързах да се прибера. Знаех, че ще се тревожиш. — Все пак ми се искаше да бях обърнала повече внимание на трескавия шепот на Фъргъс. Тогава мислех само как да се прибера възможно най-скоро.

— Няма да го набиеш, нали? — попитах с тревога. — Той няма никаква вина, аз настоях да тръгнем с мосю Форе. Ако някой заслужава бой, това съм аз.

Джейми се обърна към кухнята и вдигна сардонично вежда към мен.

— Така е, но тъй като ти се заклех да не го правя, ще трябва да се задоволя с Фъргъс.

— Джейми! Недей! — Дръпнах го за ръката. — Джейми! Моля те! — Тогава видях усмивката в ъгълчетата на устата му и въздъхнах с облекчение.

— Не — рече той и усмивката излезе на показ. — Не мисля да го убивам — нито да го бия. Може да му издърпам ухото веднъж-дваж само за да опазя честта му. Той смята, че е извършил огромно престъпление, и не мога да го подмина без някакъв израз на неодобрение.

Спря пред вратата на кухнята, за да запретне ръкави и да отвори яката си.

— Добре ли съм? — попита ме, приглаждайки назад гъстата си рошава коса. — Вероятно трябва да си сложа и жакета — не съм сигурен, какво се носи при прилагането на наказания.

— Изглеждаш чудесно — отвърнах, едва потисках усмивката си. — Много суров.

— О, това е добре. — Изпъна рамене и стисна устни. — Надявам се да не се разсмея, това ще провали всичко. — И бутна вратата към кухненското стълбище.

Атмосферата в кухнята обаче никак не беше весела. При влизането ни обичайното бърборене спря и целият персонал се отдръпна в единия край на стаята. Всички стояха неподвижно, после нещо се размърда между две слугини и Фъргъс излезе пред нас.

Лицето му беше бяло и мокро от сълзи, но вече не плачеше. Поклони се с огромно достойнство, първо на мен, после на Джейми.

— Мадам, мосю, аз съм посрамен — каза тихо, но отчетливо. — Не заслужавам да ви служа, но все пак ви моля да не ме изхвърляте. — Пискливото гласче потрепери малко при тези думи и аз прехапах устна. Фъргъс погледна към слугите, сякаш за морална подкрепа, и получи окуражаващо кимване от Фернан, кочияша. Пое дълбоко дъх за кураж, изправи гръб и заговори на Джейми: — Готов съм да изтърпя наказанието си, милорд — каза той и след миг един от лакеите излезе напред, поведе го към ожулената дървена маса, мина от другата страна, хвана го за ръцете и го издърпа върху масата.

— Но… — започна Джейми, смаян от бързия развой на събитията. Не продължи, защото Магнус, възрастният иконом, пристъпи тържествено напред. На металния поднос в ръцете му лежеше коженият каиш, на който остреха кухненските ножове.