Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Усмихна се, докато Антонид обмисляше идеята и слабото му лице се озаряваше от прилив на жестокост. От челото на младия мъж изчезнаха тревожните бръчки, вдълбани там преди месеци, още от деня на убийството. Катон кимна — знаеше, че е спечелил своя човек. Мислите му се обърнаха към възможността за малко студено месо, преди да си полегне, и той почти не обърна внимание на Антонид, който бързо излезе от стаята.
По-късно, докато тъпчеше храната в бавно дъвчещата си уста, Катон въздъхна раздразнено — мислеше за глупавия си син и за Рений. Спомни си как Рений се биеше на арената и потръпна — диващината му беше спирала дъха дори на разглезената тълпа на Рим. Мъж, който рискува живота си за толкова малко, не беше лесен за убеждаване. Какво можеше да предложи, за да откупи сина си? Брут беше жестоко затънал в дългове. Може би златото щеше да му повлияе. Властта беше несигурно нещо и ако парите и влиянието не успееха, щеше да му трябва полезен инструмент като Антонид. Жалко щеше да е да го загуби.
Александрия замря за миг, преди да почука на портата на имението, което познаваше толкова добре. Петте мили от града дотук й се сториха донякъде като връщане на хода на времето. За последно беше стояла тук като робиня и спомените нахлуха в нея: как Рений я нашиба с камшик, как целуваше Гай в конюшнята, как работеше до изнемога в дъжд и вятър, как убиваше мъже с кухненския нож в тъмнината под стените в разгара на робските бунтове. Ако Юлий не я беше отвел в града, още щеше да работи тук, пречупена под тежестта на отминаващите години.
Стари лица се връщаха към нея и изминалото време като че ли изчезна, така че трябваше да призове всяка частица смелост, за да вдигне ръка и да почука по дебелата порта.
— Кой е? — извика непознат глас, придружен от бързи стъпки.
Лице, което тя не познаваше, надникна към нея с неразгадаемо изражение — робът я оглеждаше, оглеждаше и малкото момче, което водеше. Тя вдигна предизвикателно глава и отвърна на погледа толкова уверено, колкото можа, въпреки бясното туптене на сърцето си.
— Александрия. Идвам да се видя с Тубрук. Той тук ли е?
— Изчакай малко, господарке — отвърна робът и изчезна от погледа й.
Александрия бързо си пое дъх. Беше разбрал, че е свободна жена. Изправи рамене още малко и си възвърна увереността. Трудно щеше да й е да се изправи срещу Тубрук, но намери сили да остане спокойна, докато чакаше. Октавиан мълчеше, все още сърдит заради решението, което бяха взели за бъдещето му.
Когато Тубрук отвори портата и излезе пред нея, тя едва не се строполи и така стисна ръката на Октавиан, че той изписка. Управителят изглеждаше непроменен, все същият, докато останалата част от света диво вървеше напред. Усмивката му беше искрено приятелска и тя почувства как напрежението й донякъде се изпарява.
— Чух, че се справяш добре — каза той. — Ела да хапнеш, ако си гладна.
— Само съм жадна, Тубрук. Това е Октавиан.
Старият гладиатор се наведе да погледне момчето, което уплашено се скри зад Александрия.
— Добро утро, момче. Сигурно си гладен? — Октавиан кимна и Тубрук се засмя. — Не познавам момче, което да не е винаги гладно. Елате вътре, ще наредя да донесат нещо.
Спря замислено за момент, после добави:
— Марк Брут е тук. С Рений.
Александрия за миг се вцепени. Името на Рений носеше горчиви спомени. Марк също беше име от забравеното й минало; сладостта се смесваше с болката. Тя стисна здраво ръката на Октавиан, докато минаваха през портата — по-скоро за свое успокоение.
Сенките в двора я накараха да потрепери. Беше стояла… ето там, когато бе убила един от нападателите, а Сузана беше умряла ето там, до портата. Тръсна глава и си пое дълбоко дъх. Твърде лесно беше да се загубиш в миналото, най-вече тук.
— Господарката как е? — попита тя.
Изражението на Тубрук леко се промени — стори й се внезапно остарял.
— Никак не е добре. Няма да можеш да се срещнеш с нея, ако за това си дошла.
— Съжалявам, че чувам такова нещо, но дойдох, за да се видя с тебе.
Той ги отведе в една тиха стая, която рядко беше виждала, докато беше робиня. Подът беше топъл и стаята беше приятна. Тубрук ги остави сами, за да поръча храна, и Александрия започна да се отпуска. Октавиан не го свърташе на едно място. Шареше със сандалите си по пода, докато Александрия не спря непокорните му крака, като стисна здраво коляното му.
Тубрук се върна и постави пред тях поднос с кана и купа с прясно нарязани плодове. Октавиан ги нападна възторжено и възрастният мъж се усмихна. После седна и зачака Александрия да заговори.