Плясъкът на крилете му [bg]

След това други три стени бяха свалени и около двайсет мъже с чукове и колове се втурнаха навън и почнаха да забиват коловете в земята. Това повече отговаряше на вкуса на швейцарските стрелци, но преди да започнат да стрелят, от центъра на кръга от каруци полетяха залп след залп стрели, които предизвикаха силно объркване и нанесоха сериозни рани на леко бронираните швейцарски стрелци.

Под това страховито прикритие селяните, които забиваха коловете, довършиха своята работа и изтичаха обратно на сигурно място зад каруците, като оставиха зад себе си дървените колове, свързани с тънки въжета, в които на всяка педя бяха вплетени остри метални шипове. Странното беше, че коловете и въжетата с шипове заграждаха само около една осма от кръга, давайки на нападателите възможност да заобиколят това неприятно препятствие. Трудно беше да се види смисълът.

Заради все още валящите върху тях стрели, швейцарците нямаха друг избор, освен да тръгнат напред и да превземат каруците в близък бой. Затъпените стрели бяха просто досада за мъже с такава качествена броня, а близкият бой беше тяхна специалност. Заобикаляйки бодливите въжета — някои от рицарите се опитаха да ги разсекат, докато минаваха покрай тях, но във въжетата беше вплетена тел, за да попречи на такова лесно решение, — те се приближиха към каруците, решени да си пробият път през тях и да теглят на онези вътре един хубав пердах. Макар че каруците не бяха нито особено големи, нито особено високи, не се виждаше никакъв явен начин за влизане. Щом се приближиха, швейцарците забелязаха малки квадратни дупки в бордовете им — по шест във всяка. Оттам полетяха арбалетни стрели, които се чупеха в тях, опустошителни от такова близко разстояние, въпреки че бяха затъпени. А бяха и бързи — на всеки три-четири секунди излиташе по една. Швейцарците бяха принудени да се приближат съвсем до каруците, за да ги хванат за колелата и да ги преобърнат. Колелата обаче се оказаха приковани към земята със стоманени обръчи. После покривите на каруците, които бяха окачени на панти, се вдигнаха и се стовариха с трясък през бордовете. По ръба им имаше затъпени шипове, предназначени не да пробиват бронята, а да нанасят смазващ удар. Десетки ръце и глави бяха счупени при това действие. Тогава стана ясна причината за малката височина на каруците. Във всяка от тях имаше по шестима селяни, въоръжени с дървени млатила, каквито бяха използвали цял живот, както професионалните швейцарски войници бяха използвали мечовете и алебардите. Дори и без добавени пирони, каквито щяха да се използват в истинска битка, главата на млатилото се движеше с такава бясна скорост, че смазваше наред ръце, гърди и глави, бронирани или не. А стрелите продължаваха да се сипят. Може да не бяха в състояние да убиват, но причиняваха ужасна болка и страшни синини. Швейцарците почти не успяваха да нанесат ответен удар. Смъртоносният обсег от няколко стъпки, с който бяха свикнали, беше увеличен от Кейл само с още няколко — но това променяше всичко. Мъже, които те биха могли да разчленят за секунди на открито, ставаха недосегаеми заради здравото дърво и няколкото допълнителни стъпки височина. И сега швейцарците бяха станали уязвими за обиден набор от видоизменени земеделски сечива, въртени с увереност и рутина от някакви си прости селяци. След петнайсет минути болка и загуби, те се изтеглиха — ядосани и обезсърчени, отровно безсилни. Отстъплението им бе извършено под несмъртоносния, но все пак болезнен дъжд от тъпи стрели на десетина от Покаятелите на Кейл, докато той не им даде знак да спрат. После загледа с голямо удоволствие как швейцарските генерали отиват да проверят пораженията, нанесени на смутения им елит. Беше достатъчно милостив да не отиде с тях; дори и от четирийсет метра ефектът от металните млатила, тоягите, чуковете, тъпите дървени брадви и камъните се виждаше ясно.