![Плясъкът на крилете му [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/1/plyaskt-na-krilete-mu-bg-download.jpg)
Плясъкът на крилете му [bg]
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-643-1
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Плясъкът на крилете му [bg]». Краткое содержание книги:
Тази книга ме грабна от първата глава и ме пусна дни по-късно, зашеметен и ухилен. Кон Игълдън
Култова класика…Дейли Експрес
— Говори по-високо — извика някой в тълпата.
— Няма да ме чуят, колкото и да крещя. Ще бъда кратък. Бих предпочел да не казвам нищо, но ако се отправя мълчаливо към смъртта си, някои ще си помислят, че съм приел покорно вината, също като наказанието си. Умирам невинен…
Горе в кулата Кейл чу думата „невинен“, но нищо повече, защото куратът даде знак на барабанчиците да заглушат обвиненията на Кон в несправедливост. Дали заради барабаните, или просто защото нямаше много за казване, Кон млъкна и тръгна напред към палача, или поне човека, който отговаряше за работата на гилотината.
— Надявам се да си наточил острието, както те задължава службата ти. Освен това искам главата ми да бъде отсечена от шията, а не да ми отреже темето, все едно съм яйце, както чувам, че си направил с лорд-кавалера на Цюрих. Оплескай нещата, и няма да получиш никакъв бакшиш. Направи го както трябва и ще се радваш, че си убил Кон Матераци.
— Благодаря ви, зър — каза почти-палачът, който зависеше от тези бакшиши, за да си плаща сметките, — ние имаме нови процедури, за да избегнем пофторението на тахова злощастно събитие.
Кон отиде до гилотината, пое си дълбоко дъх, сякаш за да преглътне ужаса си, и коленичи. Вратът му легна плътно в очевидно съвсем новия полукръг, изрязан в дървото. Новата напречна дъска отгоре, с другата половина от кръга, бързо бе поставена на мястото ѝ и застопорена. Над него плоското острие в тежкия си дървен блок се държеше от два щифта; всеки от тях бе вързан за отделно въже. Един от щифтовете се придържаше от скоба, и точно неговото въже палачът хвърли на тълпата. Изчака, докато свърши боричкането да докопат въжето, после се качи по една стълба, опряна в гилотината, и сложи ръка на скобата, която задържаше щифта, така че никой от тълпата да не го издърпа преждевременно. Обърна се към хората.
— Ще броя до три — ръката на всеки, който още държи въжето след „три“, ще бъде рязко дръпната. — После, доволен, че хваналите въжето се владеят, извика: — Едно!
— Две! — изкрещя в отговор тълпата. — Три!
Той махна скобата с драматичен замах.
Въжето и щифтът се освободиха с дръпване, блокът и острието полетяха с дрънчене по релсите и поразиха целта си с ужасен трясък. Главата на Кон отхвръкна от гилотината като изстреляна с прашка, прелетя над платформата, падна в тълпата и изчезна сред модните неделни дрехи.
Кейл погледна надолу и си помисли: „Защо? Защо така?“. После се обърна, пусна останките от пурата на каменния под и си тръгна.
Но както той можеше да види какво става, така можеше и да бъде видян. По-късно плъзнаха, приказки, че Кейл не само е пушил по време на смъртта на Кон, но и се е смял на ужасния край. С времето това нанесе голям ущърб на репутацията му.
Арбел стоеше в дъното на стаята, загледана през прозореца. Беше прегърнала здраво бебето и се полюляваше бавно напред-назад.
На Рива и съпруга ѝ вървенето им се стори твърде дълго. Те спряха на няколко стъпки от нея; по-късно, след като си тръгнаха, и двамата казваха, че сякаш самият въздух между тях и Арбел е трептял от ужас и ги е възпрял.
— Свърши ли се?
— Да.
— Той страда ли?
— Стана много бързо. Той беше спокоен и прояви голям кураж.
— Но не е страдал?
— Не, не страда.
Тя се обърна към Рива.
— Ти не си била там? — Беше обвинение.
— Не, не бях — отвърна Рива.
— Аз не ѝ позволих. — Артър Витенберг си мислеше, че помага. Не помагаше.
— Разбира се, аз не бих могла да ида. Не бих могла — успокои я Рива.
— Трябваше да отида — каза Арбел. — Трябваше да съм с него.
— Щеше да му е неприятно — отвърна Рива. — Ужасно неприятно.
— Той ясно ми даде да разбера — заяви Витенберг — когато говорихме снощи, че не би одобрил присъствието ви там — при никакви обстоятелства.
Рядко някоя лъжа е била поднасяна толкова непохватно. Но Арбел не бе в състояние да съди за каквото и да било. Бебето, което бе много спокойно, защото обичаше да го гушкат, се разшава.
— Яааааааааах! — зарева то. — Блюх! — Накрая успя да освободи ръчичката си и задърпа един кичур от косата на Арбел. Тя сякаш не забелязваше.
— Да го взема ли?
Арбел обърна гръб на Рива, като че ли тя ѝ предлагаше да вземе детето завинаги. Нежно откопчи бебешките ръчички от косата си.
От вратата някакъв слуга извика:
— Лейди Сатчел е дошла да…
Но краят на изречението бе заглушен от драматичното и шумно нахълтване на въпросната дама.
— Скъпото ми момиче — зарида тя още от другия край на стаята. — Скъпото ми момиче, какъв кошмар, какъв нахмери, какъв косморо! — Един език не беше достатъчен на лейди Сатчел, за да се изразява. Дори сред Матераците тя бе известна като Голямото дрънкало. Нямаше ситуация, в която да не може да внесе истерия с внезапната си поява. Дори и тази.