Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Несъмнено между тях се бе изградила връзка, много по-силна от очакваното, но това бе животът, това бе любовта.

В широкото купе имаше седалки за шест души, три от едната страна и три от другата. Над тях тракаха багажните шкафчета, в които бяха натъпкали малката планинарска чанта на Джеръми и двата огромни сака, препълнени до пръсване, на Сюзън.

„Жени!“, бе свил рамене Джеръми и подхвана саковете, които опънаха ръцете му като корабни въжета! „Божке, какво е взела тази жена!“, помисли си, но не посмя да отвори темата. Сюзън само щеше да се нацупи, не че това не бе сладко според него, но най-вероятно щяха да се сдърпат за кратко време, през което ще се чувстват като затворени животни, отделени един от друг, а на него това чувство изобщо не му харесваше.

„Тайната на здравите отношения е в компромиса“, бе чел някъде и на него му харесваше. Не бе конфликтна личност и компромис, като начин на спогаждане, го удовлетворяваше, но понякога дори неговите бушони гърмяха пред безумните въпроси на приятелката му.

Приятелка, която възприемаше повече като съпруга, но все не събираше сили да й го каже или да поеме следващата стъпка.

През отворения прозорец на купето влиташе тракането на влаковите колела, а слънчевите лъчи се пречупваха, разпилявайки се по дръпнатите встрани завеси и пода.

Отвън се носеше миризмата на поля и див, извънградски живот, лишен от какофонията на бесни шофьори и ревящи двигатели. Свят, лишен от миризмата на мръсотия и дим, лишен от злоба и лъжи.

Наистина обичаше да бяга от онзи живот, пълен с истерия и страх…

Сега, тук, на тази седалка, стиснал ръката на Сюзън, взрян в тишината на безкрайните златисти поля и обгърнат от хипнотизиращото тракане на влаковите колела

(трак-ка-так)

звучеше, като мантра, която бавно го отвеждаше в света на отмората.

„Тряс!“, изгърмя нещо в купето и вратата се отвори. Вътре влетя висок мъж с бомбе, стегнат костюм и четвъртито тясно куфарче в ръка. Кимна поздравително на двамината седящи. Сюзън му отвърна топло с ръка и усмивка (бе доста екзалтирана от пътуването), а Джеръми кимна в отговор със замъглени от съня очи. Човекът с куфарчето направи само една крачка и се настани на мястото до прозореца срещу Сюзън. Джеръми все още не разбираше напълно какво става, когато мъжът проговори:

— Името ми е Дориан — заяви той и в първия миг Джеръми щеше да се ухили на глупавата шега, но осъзна, че името на мъжа срещу него наистина е Дориан… Сетне му отвърна:

— Аз съм Джеръми, това е съпр… — усети, че ще се изпусне и бързо се поправи с леко тревожен вик — приятелката ми! Сюзън.

— Приятно ми е, мадам — отвърна той и си свали бомбето в знак на уважение, освобождавайки буйна и немирна коса, която веднага падна върху челото и очите му.

— И на мен — засмя се Сюзън, а по страните й пламна ален цвят от ласкателството на мъжа.

Джеръми леко изревнува, но в границите на разумното, и прикри чувствата си умело.