Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Уилям, Крум и Сана наблюдаваха движението на жреците покрай паметника. Когато видяха, че ритуалът започва, те приготвиха това, което можеше да им бъде от полза. Приближиха се. Тогава жреците изчезнаха.

— Къде отидоха тези? — попита Сана.

— Бариерите изтъняват. Те се преместват в друго измерение. Вероятно в това, където е съществото, което искат да призоват. А и тримата знаем, че то не ни желае доброто — каза Уилям.

— Ако съдя по нарастващата сила на ритуала и това колко бързо дестабилизираха бариерите, ще е доста силен противник — обади се Крум.

— Време е да се намесим. Елиминирайте когото можете при следващото появяване.

Тримата се настаниха на места, близки до тези на трима от жреците. Те отново се върнаха в това измерение със звук от разкъсване на реалността.

Уилям обезвреди един от изпадналите в транс жреци и зае мястото му. Видя, че и другите успяха да направят същото. Силата на напяването на Върховния в центъра се увеличи, а заедно с него всички жреци подеха песента по-силно. Реалността се замъгли и след момент попаднаха в гореща каменна пустиня. Въздухът беше труден за дишане, но това не притесняваше участниците в ритуала. В далечината се виждаше формираща се огромна сянка. Фигурата се приближаваше с всеки изпят стих. Уилям усети страх от това, което идваше. Всяка част от тялото му казваше, че ако позволи тази сянка да достигне до неговото измерение, всичко щеше да гори. Да гори за вечни времена.

Огромната сянка вече беше близо до разлома, поддържан от жреците. Уилям видя страховитата инкарнация на огнената стихия. Потръпна при вида на петдесетметровия огнен колос, господар на тези земи. Жесток владетел, искащ да погълне всичко. На лицето му имаше задоволство и усет за близка победа. Гигантът от пламъци пое дъх и фигурите на жреците загубиха ясни очертания. С жестоки писъци се понесоха към устата му. Душите изплакаха за последен път, когато колосът я затвори. Останаха само Крум, Уилям и Сана.

— С вас сме се виждали и преди, смъртни. Време е да горите на моя олтар! — избоботи колосът и замахна към тримата.

— Не е днес денят — каза Уилям докато избягваше удара.

Крум и Сана също се измъкнаха.

— Сега ще ви погълна и ще изпитате вечния огън на моята същност! Аз съм самият Огън!

— А тези вярваха, че си превъплъщение на техния бог — извика Крум, докато отбягваше поредния удар.

— Разбира се. Вие, смъртните, сте глупави, подмамих ги с фалшиви фокуси. Повярваха, че съм част от техния бог. Но не — аз съм повече. Аз съм самата стихия и никой не може да ме спре!