Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

След още миг се сепна. Разбра, че всяка дума, излезнала от устата на разказвача, моментално се превръщаше в истина. За кратките двайсетина минути, от когато го познаваше, той си бе изградил авторитет на полубожество пред тях.

Стана дума за дъгата, и тя се появи.

Сега казваше, че Джеръми й е съпруг и тя бе съгласна с това. По някакъв странен начин усещаше, че Джеръми дори подкрепя това.

Трак-ка-так!

Дориан намигна (изглеждаше толкова естествено, макар да го правеше твърде често, но сякаш бе успокоително потупване и за двамината) и скокна към вратата на купето, плъзна я настрани и излезе в тесния коридор. Изправи се напълно (така изглеждаше още по-висок), отметна кичур от немирната коса от челото си и се ослуша.

Джеръми затаи дъх, Сюзън го последва и се заслуша в далечината.

Трак-ка-так!

Освен влаковото трополене, пискащия и тропащ по прозорците вятър нищо друго не се чуваше. Това бе първоначално.

Най-страшното е след залез…

Те се ослушваха именно за това, за…

… най-страшното…

… и го доловиха. Беше хлип. Детско хлипане от съседното купе, а над него се извисяваше гълченето на нещо ужасно противно. По кожата на Джеръми пробягаха тръпки. В ума му изскочи черна прегърбена фигура, с мазно тяло, съставено сякаш от нахвърляни талази слуз един връз друг. И сред всичкото това — много зъби… навсякъде…

Дориан вдигна ръка.

„Не, моля те, само натам не!“ — възкликна на ум Джеръми, ала разказвачът насочи пръст именно в кошмарната посока.

„Тръгваме“, говореше тялото му и наистина след миг той пристъпи. Веднъж, два пъти и се бе озовал пред следващото купе. Прикриваше се зад завесата. Сюзън и Джеръми го последваха моментално, като сенки.

Дориан се наведе и надникна в купето.

— 168! — възкликна той.

— Какво?! — повдигна вежда Джеръми, сякаш някой му бе забил шамар без причина.

— 168! — изсъска ядосано Дориан. — Книгата, глупако, книгата, отваряй я на страниците, които задам.

„Задам?!“

Джеръми бързо се подчини и пръстите му намериха страницата почти моментално. Сюзън надникна над рамото на съпруга си (приятеля си) и видя две рисунки и една дума.

— Тук пише „Дългуча“! — възкликна на глас Джеръми.

— Знам какво пише, картините отдолу — какви са? — попита разказвачът. Гълчавенето в купето се усилваше, а детският хлип се бе превърнал в рев, дори клонеше към истеричен писък.

— Картините са две. Катинар и някакво въженце.

— Точно тъй беше! Катанеца на мама и стария канап на дядо!

„Катанец и канап?!“