Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— И аз съм фен на снукъра — каза Джеръми.

— О! Ето че спортът сближава по цеееелия свят! — засмя се Дориан и направи широк кръг с двете си ръце, сякаш обгръщаше планетата.

— Мхм — съгласи се Джеръми и се реши да попита. — А Вие накъде сте тръгнали?

— О! Още един прекрасен въпрос. — Замахна с пръст, сякаш бе намерил златна мина. — Аз съм по течението, приятелю! Пътувам по света, радвам хората, поне се надявам да е така! — Смигна му и се изплези шеговито.

Джеръми избухна в смях. Кълченето на длъгнестата физиономия на Дориан бе цяло изкуство.

— Аз съм разказвач — заяви изведнъж с напълно сериозен тон непознатият. — Разказвам. Може би съм последният на този свят. И често историите са ми реалност.

Трак-ка-так!

Бумкаше влакът.

— За какво разказваш? — поинтересува се Джеръми и с периферно зрение забеляза Сюзън, която потъваше все по-дълбоко и по-замечтано в гаснещите слънчеви лъчи, които покриваха люлеещите се поля със златист пласт.

— За всичко. Страх, смърт, ужас… Но дълбоко в себе си съм по-романтичен, любими са ми историите за любов, щастие, нов живот, надежда…

— Но клиентът винаги е прав, нали?

— Дяволски точен си, момчето ми! — тропна с крак Дориан и бръкна във вътрешната част на сакото си.

За миг Джеръми си представи как високия мъж вади пистолет и кратко и просто

Дум-дуууум!

е свършено с него и съп… приятелката ми — поправи се на ум.

Ала Дориан извади чисто и просто лула. Лула с издължена, завита в спирала дръжка и много широка, почти като саксофон глава. Сетне, от предния си джоб дръпна торбичка тютюн и напълни лулата с обиграни движения.

— Нали нямате против да запаля, приятели? — попита той, щом вече бе захапал лулата, а клечка кибрит припламваше в ръката му, разлюлявана от подухващия от прозореца вятър.

— О не, никакъв! — възкликна Джеръми и махна с ръка, сякаш го питаха нещо абсурдно.

Може би Сюзън имаше нещо против, но бе твърде възпитана (и потънала в мечти), за да се обади.

— Радвам се, приятелю! — възкликна Дориан, подпалвайки тютюна, вдиша дълбоко и изпусна тежък сив дим през ноздрите си, който се залюля във въздуха за миг и сетне се разкъса от порива на вятъра. — За това, че ме оставихте да попуша — единственият порок, от който тъй и не мога да се отърва!

„Порок, отърва, тъй!?!? Наистина странен език. Сякаш го кълчи в устата си до невъзможност!“, помисли си Джеръми.

— … ще ви разкажа една история. История, която идва още от пределите на въображението, там, където време и място нямат сила, а единствено думите пречупват света през това, което казват. Ала истината е, че историята идва от мама. Тя е първата, която научих. Тя ме накара да стана разказвач. И вярвайте ми, всекидневно това ми се отплаща!

— О! — успя да оформи с устни Джеръми. Мигом бе потънал в думите на Дориан. В думите на разказвача.