Лятото на ангелите [bg]
- Автор: Хатчисон Дот
- Серия: Колекционерът #3
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Милениум
- ISBN: 978-954-515-450-8
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лятото на ангелите [bg]». Краткое содержание книги:
„Завладяваща тъмна история за насилие и изкупление през очите на жертвите. Първокласен криминален трилър за любителите на серийни убийства. „Крайм Бук Ривю
„Хъчисън е уловила перфектния баланс между мрака на ужаса и светлината на надеждата, което превръща последната част от Колекционерската трилогия в изключително четиво на доказан майстор в жанра. „Бродуей Букс ъф Уърлд Ривю
Такава си е Стърлинг. Би могло да е всяко едно от трите.
Когато стигаме до болницата, Вик паркира и вади кърпичка от джоба си, за да избърше сълзите и гърлото ми. Опитвам се да помогна, но той ми изблъсква ръцете и, ами да, нали са покрити с кръв. По неизвестна причина все засядам на тази мисъл.
Едисън, както научаваме, е в операционната и докторите още не са сигурни дали ще се наложи да сложат пластина във и около бедрената му кост. Счупена е, несъмнено, но предвид че агентът е на активна служба, хирургът ще направи всичко по силите си, за да избегне нуждата да го прикове на бюро. Чак тогава си спомням, че „Бетезда“ е военна болница.
Стърлинг ме замъква в една от тоалетните, за да ми измие ръцете и лицето. Когато се връщаме в чакалнята при Вик, той тъкмо говори по телефона с Прия и я осведомява как е Едисън. Не бях сигурна, че ще й се обади толкова късно, но пък — това е Прия. Не само Едисън й е брат, но и лятно време тя буквално минава на нощен режим. Гласът на Вик е равен и успокоителен — тон, на който всички реагираме автоматично след изминалите години. Дори раменете на Стърлинг се отпускат забележимо.
По някое време Вик отива да намери кафе и закуска, като оставя полузаспалата Стърлинг облегната на мен. Изваждам кожения калъф от джоба си и го разгъвам, за да разположа значката на коляното си. Значката ми е на десет години и й личи отвсякъде. Златото е олющено и потъмняло в най-високите точки на буквите, където металът се търка в черната кожена преграда. Едното връхче на звездата е отчупено от удар в тротоара при арест, има и капка засъхнала кръв във вътрешността на „А“ на „САЩ“, която никакви усилия по почистването не са успели да премахнат, а орелът отгоре е почти обезглавен, понеже като прохождащ агент, Кас, с нейния страх от оръжия, все забравяше, че пистолетите имат едно допълнение, наречено „предпазител“. В деня, когато уби орела на значката ми, както си беше кацнал на рафта за муниции в стрелбището, тя се сдоби с персонален учител в лицето на управителя на въпросната институция. Той каза, че е в интерес на добруването на всички. Но все пак сляпата Справедливост стои изваяна гола близо до средата на значката.
В идеалния случай нашата задача е да сме Справедливостта. Без предразсъдъци и предварително съставено мнение да претегляме информацията и да стоварваме меча.
Прокарвам пръст по крилата на орела и проследявам буквите, които са оформили практически една трета от живота ми.
ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО
Когато за първи път получих значката, прокарвах пръст по буквите по почти същия начин, проследявах ги до безкрай, сякаш това бе единственият начин да се убедя, че са истински. Значката беше нова и вдъхновяваща, и ужасяваща, и не се е променила с много за десетилетие.
Някои неща не се променят. Но въпреки това плашат.
Знам по-добре от мнозина, решени да влязат във ФБР, че това не е и не може да бъде проста задача, но въпреки това очаквах да е лесно. Не, лесно не е правилната дума. Очаквах да няма усложнения. Да бъде предизвикателно — да, както и болезнено понякога, но без криволици. Никога не ми е хрумвало, че някой ден ще подложа на съмнение доброто, което върша.
Никога не съм се съмнявала, че системата е сбъркана. Третият ми комплект приемно семейство включваше неприятен тип и почти съзрелия му син, който обичаше да гледа момичетата, докато се къпят. Научих се да пропускам обяда и да влизам под душа в училище, а по-големите момичета правеха като мен. По-малките не разполагаха с лукса на залите за физическо, но успявахме да ги изредим през банята в къщата достатъчно бързо, като една-две от нас стояха на пост, докато мъжете ги нямаше.
Имах обаче и късмет. Повечето домове бяха безопасни и макар не всички да бяха добронамерени, осигуряваха нужното, без в замяна да ни лишават от прекалено много достойнство. Последните ми приемни родители, майките, се оказаха различни. Рядко се срещат такива хора и мисля, че го знаех дори тогава.
Колко ли деца, които спасим, не изваждат късмет? Колко от тях не разполагат с безопасни роднини, при които да отидат, и накрая се оказват в дори по-лошо положение, отколкото онова, в което са били?
Колко ли Кари има по света, на един тласък разстояние от това да се пречупят и да убиват по време на свредела на саморазрушението си?