Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
— Ноу Ман ме помоли да разкажа за Кларънс Ганьон. Проявяваше интерес към него. Както и всички други членове.
— Защо? — попита Гамаш.
— Знаете защо — отвърна Шартран. — Виждам го в изражението ви, когато разглеждате негови картини. Този човек не просто е бил гений, а е бил смел и дързък. Готов да нарушава общоприетите правила. Рисувал е традиционни картини, но с такава… — Шартран търсеше точната дума, а в настъпилата тишина се чуваше само бръмченето на мухи и пчели. — Благодат. От творбите му струи благодат.
Гамаш знаеше, че това е самата истина.
— Смятате ли, че Кларънс Ганьон е намерил десетата муза?
Въпросът зададе Жан Ги Бовоар без капка сарказъм.
Марсел Шартран си пое дълбоко дъх и се замисли.
— Смятам, че ако има муза на изобразителното изкуство, Кларънс Ганьон я е намерил. Тук, в Бе Сен Пол. В Квебек има много красиви места, но това е като магнит за художниците. По мое мнение Ноу Ман е подозирал, че Кларънс Ганьон е открил десетата муза тук. Затова е дошъл. Да я намери и той.
Озърнаха се из празната изоставена поляна. Погледнаха неравностите и хълмчетата, където някога се бяха издигали къщи, а сега приличаха на погребални могили. Арман Гамаш се зачуди какво ли щеше да види, ако отново дойдеше тук, но през нощта. Едва ли щеше да се натъкне на жив човек. Но дали щеше да види танцуващите музи?
Девет?
Или само една, която се върти като дервиш. Сама, но могъща. Отхвърлена. Какъвто бе и Ноу Ман.
Доведен до лудост. Доведен дотук.
Двайсет и девета глава
Когато се върнаха в Бе Сен Пол, вече се бе свечерило. Шартран паркира до галерията, а Бовоар и Гамаш си размениха бързи погледи, след което по-младият мъж се извини и се отдалечи по калдъръмената улица.
— Къде отива? — попита Мирна.
— Да си вземе студен чай — отвърна Гамаш.
— И аз бих изпила един — каза тъмнокожата жена, но докато се обърне, Бовоар вече бе изчезнал. Тя отново погледна Гамаш. — Какво си намислил, Арман?
Бившият детектив се усмихна.
— Ако ти беше член на колонията на Ноу Ман, как би постъпила след разпадането й?
— Щях да си отида у дома.
— А ако домът ти бе тук?
— Може би… — замисли се Мирна. — Бих си потърсила работа, не знам.
— Или би започнала свой собствен бизнес — предположи Гамаш.
— Възможно е. Художествена галерия например? — Мирна го изгледа изпитателно и понижи глас: — Не вярваш на Шартран, нали?
— Не вярвам на никого. Дори и на теб.
Жената се разсмя.
— Така и трябва. Преди малко те излъгах. Не ме интересува студеният чай, просто ми беше любопитно накъде хукна Жан Ги.
— Можеш ли да се досетиш? — попита Гамаш.
Мирна се замисли и след малко на лицето й грейна доволно изражение.
— Хитрец такъв! Отива в бистрото. „Ла Мюз“.
Арман се усмихна.
— Струва си да опитаме.
— Мислиш, че ще е там ли? Въпросната десета муза? — попита Мирна.
— А ти как мислиш?
Жан Ги седна на една от вътрешните маси. Всички места на терасата вече бяха заети, но той и без това искаше да е вътре. За да може да наблюдава сервитьорите.
Взе менюто и разгледа изображението на ламинираната корица. Стилизирана рисунка на женски силует. Танцуващ.
— Какво да бъде? — попита сервитьорката. Гласът й бе ясен, а тонът — делови, но погледът й го измери от главата до петите. Забеляза стройната фигура, тъмните му коса и очи. Непринудеността му.
Бовоар бе свикнал с такива погледи и имаше навика да им отвръща подобаващо. Но сега просто отчете присъствието на младата жена и установи, че то не означава нищо за него. Изобщо не се чувстваше така, сякаш бе изгубил нещо, а напротив — за пореден път си спомни колко много бе намерил. В лицето на Ани.
— Една джинджифилова бира, s’il teplait . Безалкохолна.
Сервитьорката му донесе питието.
— От колко време работиш тук?
Подаде й банкнота от пет долара и й каза да задържи рестото.
— От няколко години.
— Художничка ли си?
— Не, уча архитектура. Идвам да работя през лятото.
— Собственикът тук ли е?
— Защо, някакъв проблем ли има? — Момичето се притесни.
— Не, просто исках да се запозная с него. — Бовоар взе менюто и кимна към корицата. — Интересен дизайн.
— Рисунката е негова. Художник е.
Жан Ги се опита да не показва интереса си.
— Е, тук ли е? Бих искал лично да го поздравя.
Сервитьорката изглеждаше така, сякаш нито му вярваше, нито й пукаше.
— Няма го.
— А кога ще се върне?
— След седмица-две.