Дългият път към дома [bg]

Автор: Пенни Луиза
Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: СофтПРЕС
ISBN: 9786191515158
Переводчик: Нели Лозанова
Жанр: Полицейские детективы

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

Перейти на страницу:

Рут се усмихна.

— Правилно. Но не, нямам.

— Защо?

— Твърде много власт. Ами ако вземе, че си тръгне? Какво ще стане с мен? Не, предпочитам да завися само от собствения си оскъден талант.

Вървяха мълчаливо още малко, когато Рут издаде продължителен гърлен звук.

— Но, Рут, твоят талант е легендарен. Колосален — побърза да каже Рен-Мари.

— Единственото оскъдно нещо в теб е егото ти.

— Наистина ли смяташ така? — усмихна се поетесата.

— Да се върнем на музите. — Вече бяха стигнали до колата и след като помогна на Рут да се настани, Рен-Мари седна на шофьорското място и се замисли. — Девет музи. Откъде се е взела десетата тогава?

— Има теория, че всъщност били десет сестри — каза старицата. — Но едната изчезнала някъде. Изгубила се.

— Покровителката на изобразителното изкуство?

Рут сви рамене.

Рен-Мари запали двигателя, потегли от паркинга и се насочи към Трите бора.

— „Музите работят по цял ден — каза Рут, — а след това през нощта се събират да танцуват.“

Рен-Мари се стараеше да не изпуска пътя от поглед, но за секунда отклони очи към съседната седалка.

— Казваш го така, като че ли си ги виждала.

Старицата се разсмя.

— Това е цитат от Дега. Но понякога, под лунните лъчи, на селския площад…

Рен-Мари отново погледна Рут и сбръчканото й лице, на което се бе появила крива усмивка.

— Луната ли светеше, или ти? — попита Рен-Мари и старата поетеса се изсмя.

И все пак, докато се отдалечаваше от острова, на който се намираше Монреал, и караше към Източните провинции, съпругата на Гамаш си ги представи. Не на селския площад, а вдън горите. На поляна. Девет млади жени, сестри, които танцуват в кръг. Хванати за ръце — пълни с енергия, здрави, радостни.

— Красива картина, нали? — попита Рут, сякаш участваше във видението на Рен-Мари. — А сега си представи още някой, който стои настрана. Гледа.

Рен-Мари отново извика във въображението си хорото от щастливи и здрави млади богини. А зад тях стоеше друга девойка, която ги наблюдаваше. И чакаше. Да бъде поканена.

Чакаше. Вечно чакаше.

— Десетата муза — каза Рен-Мари. — Но ако е съществувала, ако е била една от сестрите, защо са я изоставили?

— Не просто е била изключена, ами дори е била изтрита — рече Рут. — Самото й съществуване било отречено.

— Защо? — попита Рен-Мари.

— Откъде да знам, по дяволите?

С тези думи старицата се извърна и впери поглед през прозореца — към горите, които профучаваха покрай тях.

* * *

Арман Гамаш прочете имейла, в който Рен-Мари разказваше за срещата с професор Маси. Съпругата му описваше как й дал годишник. Прикачила бе стара снимка на Клара и Питър в ателието на преподавателя. Надявала се бе да намери и снимка на професор Норман, но през въпросната година редакторите били взели решение да не публикуват лицата на преподавателите, а вместо това да поместят репродукции на техни творби.

Гамаш въздъхна разочаровано. Някоя снимка, пък била тя и стара, щеше да е от помощ.

Щракна върху един от прикачените файлове. И се усмихна. Ето я Клара. Нямаше как да я сбърка. Грейнала. Радостта й изпъкваше още повече на фона на останалите студенти на дивана, които изглеждаха уморени от живота. А зад дивана стоеше прав младият Питър — едно будно око надничаше през мъгла от дим, който Гамаш предпочете да вярва, че е цигарен.

След това отвори другия прикачен файл.

Пое си рязко дъх. Не ахна, не беше чак толкова драматично. Но вдиша внезапно.

На екрана се бе появило лице. Портрет. Изкривен. Не абстрактен като творба на Пикасо, а разтеглен, сякаш се беше издул от емоция. Очевидно бе какво изпитваше мъжът от портрета. Картината не оставяше нищо на въображението.

Виеше от ярост. Не към боговете. Не към небесата и съдбата. Енергията му бе насочена към по-близка и конкретна цел. Някой, който се намираше току зад рамото на наблюдателя.

Гамаш изпита непреодолимо желание да се обърне. Да види дали зад него наистина има някой или нещо.

Но човекът от този страшен портрет не крещеше предупреждение, не беше някоя героиня от филм на ужасите. Това бе изблик на гняв.

Гамаш усети как стомахът му се свива на топка. Почувства болка. Но не безформената погнуса, която го бе обхванала при вида на крещящите картини на Питър. Въпросното усещане бе концентрирано, оформено и непогрешимо.

Портретът бълваше безумие. Неконтролируемо, необуздано. Нещо оковано бе строшило веригите си.

Виждаше се в устата. В очите. Във всяко мацване на четката.

Гамаш погледна към долния десен ъгъл.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?