Дългият път към дома [bg]

Вниманието на мъжа вече бе насочено изцяло към него. Боноар бе изкарал невероятния късмет да изрече думите, които му гарантираха едновременно отговор и уважение. А Жан Ги силно желаеше и двете.

— Наистина ли?

— Изглеждате изненадан.

— Е, самият аз никога не съм виждал картини на този Ноу Ман, но от Люк останах с впечатлението…

— Да?

— Е, ами… Ван Гог е бил малко… нали знаете…

— Какъв?

— Напълно откачен.

— Ааа! — Най-сетне описание на художник, което му звучеше правдоподобно. — И за Ноу Ман ли може да се каже същото?

Отговорът бе строг поглед.

— А вие как мислите? Все пак се е представял като Ноу Ман.

— Имате право. Кой е този Люк?

— Собственикът на заведението. Люк Вашон.

— Познавал ли е Ноу Ман?

— Да, живя на онова място в продължение на няколко години.

— И какво разказваше за него? — поинтересува се Бовоар.

— Нищо особено.

— Е, хайде, живял е там с години, все нещо трябва да е споделил.

— Питал съм го няколко пъти, но сякаш не му се говореше много по темата.

— Как мислите, дали се е чувствал неудобно? — попита Бовоар.

— Възможно е.

— Хайде де, можете да ми разкажете — настоя Бовоар. — Сигурно е било доста шантаво.

— Мисля, че към края го беше хванал страх — каза човекът. — На Люк никак не му се говореше за това. Доколкото знам, изпращаше картините на Ноу Ман в галерията му или някъде другаде. Предполагам на вас. Освен това Люк доставяше художническите материали, с които работеше Ноу Ман.

— Сигурно са били близки.

— Едва ли чак толкова. Люк каза, че един ден Ноу Ман просто си събрал багажа и заминал.

— Накъде?

— Нямам представа.

— А Люк знае ли? Поддържа ли все още връзка с Ноу Ман?

— Не съм питал. Не ме е интересувало.

— Ноу Ман тукашен ли беше?

— По-скоро не. Не съм чувал да има близки наоколо.

— Значи може да си е отишъл у дома?

— Да, предполагам.

Жан Ги отпи от джинджифиловата бира и се замисли.

— Люк кога отвори това заведение?

— Купи бистрото, след като напусна комуната.

— Защо го е кръстил „Ла Мюз“?

— Не сте ли чували за музите на художниците? — попита барманът. — Всички художници или имат, или си търсят муза. На мен ми стига само да не ме закача никой.

Впери поглед в Бовоар, но Жан Ги се престори, че не е разбрал намека.

— Люк има ли си муза?

— Само тази.

Барманът потупа менюто.

— Истинска ли е? — поинтересува се Жан Ги.

— Щеше да е много хубаво, нали? — рече събеседникът му. — Но не е. — Наведе се над бара и прошепна, сякаш доверяваше някаква тайна: — Музите не са истински.

— Merci — каза Бовоар и за пореден път му се прииска да усети тежестта на пистолета в ръката си. — Собственикът все още ли рисува?

— Oui. Заминава за две седмици всяка година. Сега е точно в такъв отпуск. — Мъжът замълча за миг. — Дали картините му няма да имат някаква стойност, след като е бил ученик на този Ноу Ман?