Дългият път към дома [bg]

— Забеляза, значи? — Мирна се усмихна и също закрачи с леко олюляване, като повтаряше ритмичните движения на спътника си. — Никога не съм се замисляла за самите музи — призна накрая. — Но сега го правя и ако повярвам в девет, колко му е да повярвам и в десет.

Гамаш се засмя тихо.

— А можеш ли да повярваш в девет? Или десет?

Мирна отново замълча за няколко крачки и се загледа в Клара, която бе вдигнала очи към Шартран и го слушаше. А мъжът до нея се държеше така, както никога не бе виждала да се държи Питър.

Мирна спря, Гамаш — също. Другите двама обаче не забелязаха и продължиха напред.

— Стотици милиони хора вярват в някой бог. Вярват в кармата, в ангелите, в духове и призраци. В прераждането и в рая. В това, че има душа. Молят се, палят свещи, пеят псалми, носят амулети за късмет и виждат поличби в събитията, които им се случват. Дори не говоря за някакви изключения. Това е преобладаващата тенденция.

Тук-таме между старите къщи надничаше реката.

— Защо тогава да няма музи? — попита Мирна. — Освен това има ли друг начин да си обясним поезията на Рут? Не ми казвай, че дъртата пияница пише стихотворенията си без каквато и да е свръхестествена помощ.

Гамаш се засмя.

— Писател в сянка? Като призрак?

— Няма никакво значение дали музите съществуват — заяви Мирна. — От значение е само, че Ноу Ман е вярвал в тях. Вярата му е била толкова непоколебима, че е рискувал да му се подиграват и това дори му е коствало работата. Такава вяра дава огромна сила, Арман, но има и още нещо. Страст и самоувереност от подобна величина са особено привлекателни. Най-вече за хора, които са изгубили посоката.

— Идвате ли? — извика Клара.

Двамата с Шартран бяха спрели, за да ги изчакат.

Мирна и Гамаш ги настигнаха и всички заедно продължиха да вървят, докато се озоваха пред сводестия пасаж, който водеше към закътания двор. Това бе мястото, където само преди двайсет и четири часа бяха спрели, за да преосмислят стратегията си. Струваше им се толкова отдавна. Толкова много неща се бяха случили.

Въпреки че останалите настояваха да отидат при Жан Ги в „Ла Мюз“, Гамаш успя да ги убеди, че Бовоар няма да се справи толкова добре, ако четиримата стоят наблизо и му дишат във врата.

Затова се бяха върнали в познатия двор. Терасата трябваше да е претъпкана е туристи, които се любуват на гледката, но всъщност беше почти празна.

Като че ли това място съществуваше само заради тях и заради двамата самотни играчи на табла. Те все още бяха там. Може би никога не си тръгваха. Дрипави стражи пред една забравена порта.