Златният бряг [bg]

— Отказвам се от коментар.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш ли, всички италианци искат да бъдат Дуче II, Цезар, главния. Никой не иска да е подчинен на някой друг. И затова всичко в Италия е толкова объркано, и затова хора като мен имат около себе си хора като Антъни. Защото всеки жабар с пистолет, малко злоба и амбиция за петдесет цента иска да свали императора. Capisce?

— Имаш ли доверие на Антъни?

— Н-не. Нямам доверие на никого освен на семейството си. Нямам доверие на моите paesanos. Вероятно мога да имам доверие на теб.

— И нощем спиш добре?

— Като пеленаче. Казах ти, на никой нищо не може да му се случи в собствения му дом.

— Но носиш пистолет в собствения си дом.

Той кимна.

— Аха.

Помълча малко, след това каза:

— Имам някои проблеми напоследък. Вземам предпазни мерки. Трябва да държа смахнатите настрана оттук.

— Но нали току-що каза, че къщата ти е неприкосновена.

— Аха. Но тук вече има испанци, разни от Ямайка, азиатци. Те трябва да научат правилата тук. Трябва да научат, че когато си в Рим, правиш като римляните. Кой го беше казал това? Свети Августин?

— Свети Амброуз.

Той ме погледна и очите ни се срещнаха. Изведнъж осъзнах, че пред мен стоеше човек, който имаше някакъв голям проблем.

— Да влезем вътре — каза той.

Той се върна в библиотеката и седна в креслото си. Наля си още една грапа, докато аз седях срещу него.

Погледът ми попадна върху училищните книги на лавицата зад гърба му. Не можех да различа заглавията, но бях убеден, и то не без основание, че повечето от великите мислители, философи и теолози на западната култура бяха наредени там и че Франк Белароса бе попил някога думите им с възприемчивия си, млад мозък. Но той очевидно бе пропуснал най-важното послание на тези думи, посланието на бога, на цивилизацията и на човечността. Или още по-лошо, той бе разбрал посланието, но съзнателно бе избрал живота на злото, точно както щеше да постъпи и синът му. Колко отчайващо.

— Е, благодаря за питието — казах му аз. Погледнах часовника си.

Той, изглежда, не ме чу и се отпусна в креслото си, отпивайки от питието си, а след това каза:

— Вероятно си прочел във вестниците, че съм убил един тип. Един колумбийски наркотрафикант.

Това не беше обикновеният разговор, който се води на Златния бряг на коняк и пури, и просто не знаех как да отговоря, но казах:

— Да, четох. Вестниците те изкараха герой.

Той се усмихна.

— Това показва колко разкапано е всичко при нас. Аз съм един скапан герой. Нали? Достатъчно съм умен, за да знам по-добре.

И наистина беше. Това ми направи впечатление.

— В тази страна страхът е навсякъде — каза той. — Те искат да дойде някой с пистолет и да оправи цялата шибана бъркотия. Само че аз не съм тук, за да върша работата на правителството вместо него.

Кимнах. Точно това бях казал на мистър Манкузо. Белароса допълни: