Златният бряг [bg]

— Имам разрешително.

— Аз също.

— Имаш разрешително за притежаване?

— Не, за шофиране. Но не карам в къщата си.

Той се усмихна.

В щата Ню Йорк е много трудно да се получи разрешително за притежаване на пистолет и се чудех как ли Франк Белароса Епископа бе успял да се сдобие с такова. Попитах го:

— Ню Йорк?

— Аха. Имам на север едно местенце за лов. Там не задават много въпроси. Мога да го нося навсякъде из щата, но не и в града. За града трябва специално разрешение, а на мен не ми го дават. А точно там ми трябва пистолет. Нали? Всеки луд носи оръжие. А имат ли разрешително? Не. Но аз не искам да рискувам да ме арестуват за незаконно носене на оръжие. Така че в града ходя чист и всеки долнопробен боклук може да очисти Франк Белароса.

(Каква несправедливост!)

— Но нали имаш телохранители?

— О, разбира се. Но не е същото като да си имаш собствен. Понякога телохранителите могат да те натопят. А понякога си намират нов шеф предишната нощ и ти не знаеш за това. Capisce?

— О, да. Не знаех, че работата ти е толкова напрегната.

— Не ти и трябва.

— Точно така.

Помежду ни стоеше ниска маса, върху която имаше кутия истински хавански пури. Белароса отвори кутията и ми я поднесе.

— Не пуша.

— Хайде, вземи си една пура.

Взех си. В интерес на истината, всички щатски адвокати знаят как да пушат пура, защото това е част от някои ритуали. Извадих пурата от металната й обвивка и подрязах края й със сребърното ножче, което Белароса ми подаде. Той ми запали пурата със златна настолна запалка, а след това запали и своята. Изпуснахме няколко кълба дим в стаята.

— Не са ли незаконни? — попитах аз.

— Може би. Бихме търгували и с дявола в ада, ако имахме нужда от огън. Но от пури нямаме нужда, така че по дяволите Куба. Нали? Глупости.

Толкова за светските събития. А сега, местните новини.

— Това ли е кабинетът ти? — попита аз.

— Аха. Когато го видях за пръв път, целият беше боядисан в розово и бяло. Дори дървеният под беше боядисан. Жената от недвижимите имоти го харесваше. Тя каза, че декораторите го боядисали за някаква изложба.

— Изложба на вътрешен дизайн — осведомих го аз.

— Аха. Всяка шибана стая изглеждаше като че ли някакви феи са си играли на воля с бояджийските четки.

Огледах се. Това беше библиотеката, за която Сюзън ми бе разказвала някога, същата библиотека, която семейство Дилуърд закупили през 20-те години от някакво имение в Англия. Всички лавици бяха от тъмен дъб, запълнени с книги, макар да бях сигурен, че не са от оригиналната библиотека. На едната стена имаше камина, а на срещуположната имаше двойни врати, от които се излизаше на терасата и които бях видял осветени, когато яздех тук през април. В средата на широката стая имаше дъбово писалище, чиято горна част бе облицован със зелена кожа. Зад писалището имаше просторна ниша, нещо като канцелария, където можах да различа компютър, копирна машина, телекс и факс. Явно мафията бе твърде напреднала технически.