Златният бряг [bg]

— Свещеникът е осветил статуята на Нептун?

— Разбира се. Защо не? Освен това там бяха и тези римски руини. Порутените колони и всичко. Човекът по озеленяването каза, че така са били построени. Вярно ли е?

— Да.

— За какво са строили руини?

— Тогава така е било модерно.

— Защо?

Свих рамене и казах:

— Може би, за да напомнят на себе си, че нищо не е вечно.

— Като „sic transit gloria mundi“62.

Погледнах го изненадано и отвърнах:

— Да. Точно така.

Той кимна замислено и дръпна от пурата си. Взирах се отвъд земята на Алхамбра. Високо в брилянтно чистото небе светеше половин луна, а откъм пролива полъхваше лек ветрец, като носеше със себе си дъха на море и уханието на майски цветя. Каква вечер!

И Белароса, изглежда, се наслаждаваше на мига.

— Бруклин. По дяволите Бруклин. Аз ходя в Италия, когато искам да се махна от тук. Имам едно място, близо до Соренто.

— Аз съм бил в Соренто. Къде е твоето място?

— Не мога да кажа. Разбираш ли? Това е място, където може да ми се наложи да отида един ден. Само пет човека знаят къде е. Аз, жена ми и децата ми.

— Хитро.

— Аха. Трябва предварително да се мисли. Но засега тук ми харесва. С Бруклин е свършено.

А също и със Златния бряг, но това не беше толкова очевидно за Франк Белароса, който не разбираше, че е част от проблема.

— Имахме хубава къща в Бруклин — добави той. — Стара постройка от кафяв камък, на пет етажа, красива. Но беше в редица с други къщи и дворът беше твърде малък за голяма градина. Винаги съм искал земя. Баба ми и дядо ми бяха селяни. Точно тяхната стара ферма купих от хората, които й бяха собственици. Но ги оставих да обработват земята безплатно. Аз държа къщата. Тя е с бели гипсови стени като тази, с червен покрив. Но по-малка.

И двамата замълчахме за момент, след това той каза:

— Ти си имаш цял храм там. Доминик каза, че си му показал храма. Имаш и Венера там.

— Да.

— Вие какво, да не сте езичници? — Той се разсмя.

— Понякога.

— Аха. Бих искал да видя този храм.

— Разбира се.

— Бих искал да разгледам отвътре голямата къща.

— Искаш ли да я купиш?

— Може би.

— Половин милион.

— Знам. — После добави: — Можеше да кажеш повече.

— Не, не можех, защото цената е половин милион. С десет акра земя.

— Така ли? А цялото място?

— Около двайсет милиона за земята.

— Madonna! Нефтени находища ли имате там?

— Не, имаме пръст. А тук не е останала много от нея. За какво ти е друго имение?

— Не знам… може би да построя къщи върху земята. Ще спечеля ли пари, ако строя къщи?

— Вероятно. Трябва да можеш да спечелиш пет-шест милиона.