Игри на изчезване [bg]

— Джони ще приготви колата — каза тя, като ме видя. — Пратих го да ти купи и дрехи.

— За нищо на света не се връщам в „Тамани Хол“ — казах аз. — Този хотел е капан.

— Знам — каза Анджела, без да вдига поглед.

— Акордьорът със струната за пиано със сигурност наблюдава хотела — продължих аз. — Или той, или някой негов съучастник държи на мушка цялата сграда. След престрелката в залива едва ли ще настоява за джентълменски двубой. Може да го заварим в стаята ти с автомат в ръка, а подът да е застлан с найлон. Докато ние имаме само онзи стар китайски пистолет, който ти дадох. Да се връщаме там е все едно да се опитваме да задигнем сиренето от капан за мишки.

— Точно затова ще отидеш ти — каза Анджела. — Това е единственото място, където той би могъл да бъде. Колкото повече се крием тук, толкова по-уязвими сме. Той е ловецът, ние сме дивечът. Трябва да му закараме дивеча на крака.

— Не съм против да си играем на игрички — казах аз, — стига да не се налага насила да се набутам под градушка от куршуми. Той ще ме убие в момента, в който отворя вратата.

— Не мисля — отвърна Анджела. — Не и сега. Предишния път той стреля по нас, понеже знаеше къде са парите. Буквално ги виждаше пред очите си. Докато сега ние знаем къде са. Което ни поставя в силна позиция. Онова, което той иска, е у нас.

— Значи играем за надмощие.

— Не. Играем за печелене на време — каза тя. — Все още имаме шанс да се измъкнем от тази каша, без да загубим всичко. Можем да занесем на рибаря откупа му, като същевременно се отървем от акордьора. Имай ми доверие.

— Трудно е да искаш такова нещо от мен след всичките тези шест години.

— Знам — кимна Анджела. — Но няма да те изоставя втори път. Никога вече.

— Трябва ни стратегия за бягство.

— Мога да ти предложа такава — каза тя. — Ако нещата съвсем се оплескат, ще се наложи тъй или иначе да се махаме от тук. Старият ми път за бягство е отрязан; след онова, което се случи, не изгарям от желание да минавам отново през паспортен контрол. Полицията ще разпространи снимките ни навсякъде. Дори с твоите умения аз лично не бих рискувала. Дали чичо Джо все още познава онзи каналджия, който прекарваше хора през пристанището на Хонконг?

Поклатих глава.

— Опитах се да мина по този маршрут преди три години. Полицията е разбила канала. При специализирана операция. А твоят контакт в Ханой още ли е активен?

— Мисля, че да — каза Анджела. — Бих могла евентуално да изкарам някакви прилични дипломатически паспорти за двама ни, но ще трябва да звънна на няколко души. Ето защо искам ти да отидеш вместо мен, понеже това ще отнеме време. Поне два часа. Можеш ли да издържиш толкова?

— Мога да издържа и цял ден.

— Добре — каза тя. — И двамата ще имаме нужда от оръжие. Ти може би дори от две. Нещо по-надеждно от китайски пищов, купен от улицата. Малко тиксо. Чисти ръкавици. А, и от ключ за апартамента ми.