Игри на изчезване [bg]

Поне се надявах да е така.

Огледах се още веднъж наоколо, за да се убедя, че нямам компания, после заобиколих много внимателно локвата кръв и пристъпих към барплота, където го бях видял да прибира оръжията. Отворих вратичките на шкафа, за да проверя дали вътре няма труп, после започнах да търся нещата, които ми бяха необходими. Повечето от чекмеджетата бяха празни, но под мивката имаше разни почистващи препарати. Намерих и стара кутия с латексови ръкавици, затисната зад шише амоняк. Бях се надявал да пратя Ботиста да ми купи нови кожени ръкавици, но си казах, че сега едва ли му е до мен. Извадих два чифта и ги натъпках в сака си. Сега ми трябваше само пистолет. Щях да мина нататък, когато забелязах големия сив брезентов вързоп, заврян най-отзад в пространството под мивката. Бинго!

Измъкнах го и го развих върху барплота. Вътре бяха пистолетите на Ботиста. Повечето ги бях виждал вече, но имаше и няколко нови. Най-големият беше някакво узи, завито във вестник, което изглеждаше, сякаш го бяха въртели цяла нощ в бетонобъркачка, пълна със сух чакъл. Беше покрито с дълбоки драскотини и вдлъбнатини от удари, а и рамата беше леко изкривена. Колкото и да ми се искаше да се сдобия с автоматично оръжие, това нещо имаше вид, сякаш можеше да избухне в ръцете ми.

Продължих да оглеждам, докато открих нещо по като за мен — един „Валтер П22“ с дълъг черен заглушител, завит на цевта. Този пистолет не се отличава нито с голяма начална скорост, нито с дулна енергия, но със заглушител е почти безшумен. Извадих пълнителя. Беше зареден докрай, дори имаше патрон в цевта. Поставих пълнителя обратно и пуснах валтера в сака си. Ако Ботиста се появеше отнякъде, щях да му платя. Двойно при това. Не исках да си тръгна от тук със съзнанието, че дължа някому нещо. Извадих от портфейла си визитката му и набрах номера. Затиснах телефона между рамото и бузата си, докато хвърлях по един поглед на останалите пистолети.