Игри на изчезване [bg]

— Натам отиваме — каза тя. — Имаш ли нови дрехи в сака си?

Поклатих глава.

— И аз нямам — каза Анджела. — Освен ако една бална роля без презрамки би могла да ти свърши работа. Имам и суичър, XXL.

— Дай го насам — казах аз.

Тя отвори друг куфар, порови малко и извади тъмносин суичър с качулка и надпис „Невада“ на гърдите. След като приключих с аерозола, аз го нахлузих бавно и внимателно през главата си, като гледах да не напрягам ранената си ръка. Като дреха не беше нещо особено, но щеше да свърши работа. Не отиваше на панталона и обувките ми, но при недостатъчно внимателен оглед можех да мина за човек, който се връща от обществена пералня.

— Имаш ли резервно оръжие? — попита Анджела.

— Ъхъ — отвърнах аз. — А ти?

— Калашникът потъна заедно със „Сирена“ — отвърна Анджела. — Метнах в морето и пищовчето от чантата си за по-сигурно. Имам още един пистолет за еднократно ползване в аварийния ми пакет в Хонконг, но предпочитам засега да не ходя до там.

— Искаш ли да ти заема моя? — попитах аз.

Извадих китайския пистолет от сака си и й го подадох. Изглеждаше странно в малките й деликатни ръце. Тя го огледа внимателно няколко мига, после извади пълнителя и дръпна затвора, за да огледа механизмите вътре. Беше хубаво оръжие, а серийните номера и на цевта, и на рамата бяха изпилени. Дори и нарезите бяха леко обработени с пила към дулото, за да не може пистолетът да бъде разпознат по следите, оставени върху куршума.

Без да каже дума, Анджела го прибра в чантата си. Тя мразеше да прибягва до такива неща. Макар определено да беше по-добър стрелец от мен, нещо в огнестрелните оръжия дълбоко я отблъскваше. Тя понамести чантата върху рамото си и ми хвърли напрегнат поглед.

— Дръж го под ръка — казах й аз. — Мисля, че ще ти потрябва.