Скитник броди по света

Най—после вратата на кабинета се отвори и в рамката й застана, облечен в бяла докторска престилка, моят някогашен работодател. Беше понапълнял, остарял, слепоочията и мопасановските му мустаци бяха посивели. Заедно с енергичното изражение, което излъчваше лицето му, беше се появила и една добродушна лукавост, а зад нея — мека, прикрита като с тюл тъга.

— Вие, господине, винаги пристигате внезапно и изчезвате още по—внезапно! — Той ми подаде малко отпуснато ръката си, но любезно ме покани да се разположа в най—дълбокото и масивното от креслата. — Навярно пак някаква сантиментална история, нали? — Той ме погледна лукаво, поклати недоверчиво глава, но каза: — В мое време мъжете пресичаха Атлантика заради една любов, а тогава се пътуваше с пакебот петнайсет дни!

— Amor omnia vincit!11 — казах аз.

— Вярвам ви! — каза докторът, но насмешливо—недоверчивият израз на лицето му не се стопи.

— Аз съм изпратен от нашето министерство да постажувам в Пастьоровия институт, но на свои разноски — рекох.

— В лошо време сте дошли, мили ми приятелю! — въздъхна той. — Виждате какво сполетя Франция и милия ми роден Париж! Бедният Париж! Викаха ме в Монпелие, господине, но аз отказах. Съдбата на Париж е моя съдба. Аз съм роден тук, младостта ми е минала по тия улици, не мога без тях. Не мога без моето кафене, без Сена, без Булонския лес, където през младите си години толкова пъти съм правил любов! Е, добре, аз се надявам, че един ден всичко ще се оправи и че бошите ще си отидат.

— Непременно ще си идат! — рекох.

Гой ме изгледа внимателно, но замълча. После каза:

— Пастьоровият институт сега не работи. Ще отложите за по—добро време вашия стаж. Но сега, господине, ако имате желание да работите и се нуждаете от пари — моята клиника е на ваше разположение. Аз помня вашите чудесни операции! Вие сте, бога ми, факир. Но какво време беше тогава! Имах, нали си спомняте, трима помощници, сега е останал само един. А работата не е намаляла, напротив!

— За мене ще бъде голяма чест! — рекох.

— Документите ви редовни ли са?

— Абсолютно! — рекох.

Той извика момичето с платинените коси и му поръча да ни донесе по една чашка коняк. Когато момичето ни сервира, той шеговито й се закани с пръст:

— Пък внимавай, Нана, тия южняци — той кимна към мен — са опасни мъже, да си събираш ума!

— Бъдете спокоен! — каза момичето.

— Преди две години се помина жена ми! — въздъхна докторът. — Сега съм тъжен, самотен ерген.

На излизане се отбих при счетоводителя, за да получа петстотин франка аванс. От най—близката сладкарница си купих две кифли и гълтайки ги на едри залци, закрачих към авеню Рап. Там, в едно бистро, щях да намеря човека, при когото ме изпращаше Измирлиев.

Авеню Рап, макар да излизаше през моста Алма и авеню Монтеньо на Шан—з—елизе, беше сравнително тиха и малолюдна улица. Бистрото се намираше на последната й пресечка пред моста Алма. Човекът, на когото ме препоръчваше Измирлиев, беше на моите години приблизително, носеше бял, ръчно изплетен пуловер и сиво, широко в раменете палто. След като си разменихме уговорените пароли, аз му казах, че току—що съм пристигнал и вече съм се главил на работа в клиниката на доктор Бруйя. Моят сънародник, който предложи да го наричам Люсиен, а той да ме нарича Мишел, веднага поиска да узнае къде се намира по—точно въпросната клиника. Когато му обясних, че се намира на ул. Рю дьр ла Пе, между Риволи и Ришельо, той изпадна в голям Ьъзторг и дорн се замечта.