Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Тя поклати леко глава и сложи таблетките в една малка чинийка.
— Заповядайте! — поднесе ми ги тя.
Изсипах таблетките в шепата си и като ги подхвърлих на дланта си, рекох:
— Ако продължаваш да се занасяш с «Ви»—то си, ще стана и ще навра тия таблетки в пазвата ти, тъй да знаеш. Разбра ли?
— Зная, че сте груб, че сте невъздържан, но много ви моля да не бъдете лош. Поне спрямо себе си да не бъдете лош! — Стоеше изправена като статуя и лицето й беши станало студено, сякаш беше изваяно от мрамор. Гласът й, нежен и леко натъжен, като че ли идеше от друга жена.
Отблъснах чашата, която ми подаваше, и глътнах таблетките без вода.
— Благодаря ви! — кимнах й с подчертана любезност.
— Моля! — каза тя. И ме попита, като гледаше над главата ми: — След половин час трябва да вземете таблетка валиум. Ще се сетите ли сам, или трябва да ви напомня?
— Нямам нужда от бавачка! — рекох.
И ме заля изведнъж такава мъка, че само дето не ахнах и не се хванах за сърцето, както правят жените в такива случаи. Излегнах се, като си давах вид, че всичко ми е омръзнало, и затворих очи.
Тя оправи одеялото около мен (без да ме погледне нито веднъж, диването!), запали настолната лампа, после загаси осветлението. И вместо да заеме обичайното си място в дълбокото и широко кресло на колелца, което вечерно време нагласяваше до главата ми, учтиво ми каза «лека нощ» и се прибра в спалнята на жена ми.
«Ама че съм магаре! — рекох си наум, като се мъчех да изплавам от мъката, която беше ме заляла. — Не само че съм магаре, ами съм за убиване!» — продължавах да ритам с крака и да размахвам ръце, за да изскоча над водата.
И ту излизах на повърхността, ту отново потъвах. Като се измъквах, поемах дълбоко въздух и си мислех: «Е, хубаво, както вървят нещата, скоро ще си лягаме да спим в едно легло. Мечта! Ами после — изпитвам ли към нея и други някакви чувства освен похот, за да продължим тази връзка и по—нататък? Ако изпитвам само похот, историята ще свърши след някоя и друга вечер и след туй — сбогом, мила! Такива като теб скитникът Танас е срещал на всеки бряг и на всяко пристанище»...
Помислях ли така, веднага пропадах отново в мъката и тогава си казвах: «Каква ти похот! Аз се привързах толкова към нея, че когато я няма — сякаш няма част от самия мен! Когато отиде до кухнята, за да ми приготви чай, аз броя минутите, докато се върне, и тия минути ми се струват дълги като часове. Излезе ли навън, превръщам се целият в слух — ще чуя ли стъпките й отново, превръщам се цял в зрение — ще я видя ли да отваря вратата на стаята ми и очите й да ми се усмихват: «Ето ме! Как прекара без мен?»
Дяволите да ме вземат, ако това е само похот! Това е и нещо друго. И другото като че ли е повече от похотта и то, другото, изтиква с лакът похотта назад; както се казва, «на втори план»...
Нека да не ляга с мен, дяволите да го вземат, но само да се навърта, само да се навърта наоколо, да я усещам през въздуха, да я откривам, когато облегалката на някой сгол или бюрото ми закрият част от нея, да я откривам, както скитникът открива обетована земя, когато видя очите й да се радват и да ме галят, след като съм излязъл от временна загуба на свяст...
Потъвам в мрачината на мъката и си мисля: «Но тогава, по дяволите, какво е това чувство? Любов? ...Хайде де! Не ме карайте да се смея, господа! Знаете ли вие, господа, какво е това «любов»?
Това е неосъщественият копнеж на баща ми към неговата «безперспективна» Снежана.
Това е навярно първата ни целувка със сегашната заместник—министърка, там, на скамейката пред Езерото с червените рибки.
Това е може би първият ми поглед към Ана и нейната първа усмивка?
Изскачам на повърхността, поемам дълбоко въздух и си казвам: «Скъпа Юла, аз те търся и страдам, когато не си до мен, но това достатъчно ли е, за да бъде любо? Ти не си Снежана; не си момичето на скамейката пред Езерото с червените рибки; не си Ана, която чакам пред Факултета по агробиология и поглеждам нетърпеливо часовника си. Какво си ти? Ето, сърцето ме боли, одеве се държах с тебе като хайванин. Мъка ме залива и аз искам да ти кажа една нежна дума. Непременно искам да ти кажа една нежна дума!»
Полека се измъкнах от леглото и тихо пристъпих до спалнята, сякаш бях крадец, промъкнал се в чужда къща. Сърцето ми така биеше, дявол го взело, когато натиснах дръжката на вратата!
Дръжката не се поддаде, вратата беше заключен Юла беше заключила спалнята.
Обля ме студена пот, въздухът се разреди сякаш И гърдите ме стегнаха. Болка прониза сърцето ми и коленете ми се подгънаха. Довлякох се до леглото и с чувство на злорадство се отпуснах на постелката. «Ето, малката, че и без тебе се справям!» Но това чувство на злорадото го отнесе вятърът, то беше само една мимолетна тръпка на накърненото ми честолюбие.