Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
На кой мъж не му е притъмнявало пред очите, когато заключената врата на една спалня зашлеви достойнството му ?
Отново започна да приижда онази мъка, предишната, и за да не ме повлече и погълне като мътна вода, за да се задържам на повърхността й, върнах се нарочно назад в годините, когато с преизпълнено от щастие сърце обикалях около Езерото с червените рибки. Обикалях, очаквайки дулцинеята си, сегашната заместник—министърка. Де да съм знаел, че ръката, която целувах така вдъхновено, ще вземе някога зелената химикалка, за да напише в горния ъгъл на белия лист с присъдата ми категоричното си «Одобрявам!» Знаел ли е моят дядо Танас от Арбанаси, че ще остави някога костите си под мрачните сенки на непристъпните Кордилиери?
Може би минаваше полунощ, когато чух вратата на спалнята да се отваря тихичко и Юла да пристъпва боса към леглото ми. Стиснах клепки и се престорих на дълбоко заспал. Тя се спря до краката ми, като някое време се вслушваше внимателно в дишането ми. После безшумно, незабележимо, с неуловими движения оправи одеялото, което беше се смъкнало, и пак така, сякаш беше безплътна сянка, се върна в спалнята и затвори вратата подире си. Чух как се превъртя ключът в ключалката.
Утринта беше мрачна, валеше дъжд.
Поздравихме се с «добро утро», пихме чай. После Юла ми направи поредната инжекция и аз за пръв път в живота си изпитах свян, когато оголих бедрото си. Какво ставаше с мен, вдетинявах ли се?
После тя разтреби, оправи спалнята и когато всичко беше сложено в порядък, погледите ни се срещнаха и всеки от нас като че ли питаше другия с тревога: «А сега?»
Аз посочих ръкописа и рекох:
— Означил съм мястото, където спряхме да четем снощи. Дори помня последното изречение: «...Задачите, които предстоеше да изпълнявам, съвпадаха със софийските ми задачи допреди една седмица, само че сега трябваше да действувам на френска земя.»
— А аз казах, че ако вие приличахте на баща си, щяхте да сте най—чудесният човек на света!
— Хайде да не започваме отново! — рекох. — Няма смисъл.
— Няма смисъл! — съгласи се някак делово Юла.
— След като заключваме спалнята! — напомних й злобно аз.
— А как иначе? — запита Юла и по лицето й се изписа учудване на една Рафаелова мадона.
— Иначе щяхме да започнем една работа, на която краят не се вижда! — рекох хапливо.
Тя повдигна безучастно рамене и започна:
... На другия ден, точно в 10 ч., дойде един дребен човек, облечен като комивоаяжьор, в голф, с кариран каскет и с превързано ляво око. Като влезе в кабинета ми, свали учтиво каскета си и запита: «Вие ли сте доктор Мишел?» Кимнах му и той рече: «Аз съм Марсел Арно.»
Така продължих работата си в Париж.
Записките, които ми предаваше Марсел Арно, аз предавах на други хора, като предварително уговаряхме мястото на срещите, признаците, по които да се разпознаем и паролите, разбира се. След десетина дни, когато «болното» око на Марсел Арно оздравя, дойде на негово място друг човек, някой си уж Алберт Абрахам. И той започна да ме разпраща насам и натам, понякога със записки, понякога с устни поръчения, които трябваше да си преповтарям наум, за да не ги забравя. Най—често срещите си устройвахме или по Шан—з—елизе, или на площада пред катедралата Нотр Дам, а после свивахме по някоя странична по—безлюдна улица, за да проверим дали не водим подире си «опашка».
До началото на пролетта аз лекувах няколко «болни» като Марсел Арно и Алберт Абрахам. Тези, при които отивах, ме изпращаха често от своя страна при трети лица. Така че аз сновях като билярдна топка и започнах да правя спонтове в най—различни квартали — игралното ми поле значително се разшири. Дори и в куриерската мм служба настъпи известно разнообразие. Случваше се донося до «адресата» не обикновена записчица, мушната в дъното на цигарена кутия, а значително по—тежък пакет, който понякога едва се побираше в елегантното ми куфарче. Този пакет винаги биваше увит грижливо и по специален начин в амбалажна хартия и моят «болен» всеки път ме предупреждаваше да съм се отнасял с него като към чупливо яйце. Не зная какво материално тайнство съдържаха тия пакети. Но една заран научих от Нана, че на гарата Сен Лазар, виж ти, в центъра на Париж, моля ти се, избухнала адска машина.
— Мон дьо! — учудих се безкрайно аз.
Нана, кукличката, знаеше отлично немски и бъбреше често с германските ни клиенти — търговци, които пушеха пури, други господа, които палеха цигарите си със златни запалки, понякога и с офицер някакъв, с висока сива кокарда и като по правило — с очила в позлатени рамки. Нана беше мила с всички и с всички чуруликаше оживено. Може би от тях научаваше «ужасни» новини, които заран шепнеше в ухото ми, закопчавайки бялата ми манта. На бул. «Лафайет» бил застрелян полковник от Гестапо, под един товарен влак за Лил избухнала мина, когато наближавал гарата...