Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Ето как пастирят иска да те отлъчи от Истината и да те даде на вълците, за да стигне до стадото си. Да пожертвува една овца, за да спаси деветдесет и девет.
— Затова ти разказах одеве притчата.
— Душата на пастиря, като застане пред лицето на бога, ще каже: «Господи, той не е виновен, аз му заповядах да греши! Неговата вина е моя вина и за греховете му аз трябва да плащам!»
— Тъй ще каже пастирят на господа, като застая пред лицето Му.
— В притчата стопанинът благославя пастиря. Но притчите са дело човешко, а всичко човешко носи белега на несъвършенство. Дали господ ще благослови пастири, а сгрешилия ще изпрати във вечния огън; или ще стори обратното: сгрешилия да благослови и нему да отвори вратите на Рая, а пастиря да изпрати във вечния огън — туй никой нито може да предскаже, нито бива.
— Рискът е твой, чедо, и ти сам трябва да решиш приема ли го сърцето ти, или го отхвърля.
След тия думи на Учителя аз се почувствувах така, както бих се почувствувал на турнирен двубой, ако се бием с къси мечове, а моят противник изведнъж извади копие и се прицели с него в сърцето ми, пък аз нямам щит, с който да се прикрия. Така се изненадах.
Но човек умира веднъж и със смъртта на тялото му свършват и мъките. После душата излита, освободена от затвора си, и ако е живяла праведно, отива за вечни времена при бога, а ако е живяла в грехове, ще иде за вечни времена в огъня.
Учителя имаше намерение да иде при богомилите, които населяват италианска земя, и при богомилите, които населяват франкска земя. Пътят до тия страни е дълъг и минава през свят, враждебен на Учителя, пък и враждебен на всичко българско, защото там, на запад, доколкото дочувах някои неща в замъка на Людовик, не могат да преглътнат поражението на император Балдуина от българската войска. За да опазя Учителя Йосиф, минавайки през този враждебен свят, за да го оназяя жив и читав, аз ще трябва да се ръководя май не от Исусовото наставление: «Обичайте враговете си!», а от словото: «Око за око, зъб за зъб!» Ако се ръководя от Исусовото наставление да се не противим на злото, докато стигнем франкската земя, от Учителя ще остане само една дума и тя няма да се мотае между нищите на земята, а ще пребъдва в царството небесно.
За да пазя Учителя и за да му проправям път сред оня увълчен срещу България папски свят, аз ще трябва да живея по Мойсея, а знае се, че който живее по Мойсеевите закони, той сам се предопределя на дявола и на всичките мъки в пъкъла.
Да се надявам, че Учителя ще свидетелствува пред бога, че съм грешил не по своя воля, а заради него — туй е несигурна работа — не че Учителя не би го направил, но де ще помни. На тази възраст хората, дето има дума, и името си забравят! А е съмнително — не, пресъмнително е — дори той да свидетелствува за мене, че бог ще вземе мене в рая, а него, праведника, ще изпрати в пъклото! И дума да не става! Той е Избраник богомил, а аз не съм дори покръстен...
— Ако ти е тежко да решиш — сложи Учителя сухата си ръка на рамото ми, — не бързай, чедо. Успокой душата си, премисли всичко. Утре аз пак ще намина! — Той повдигна десница за благословия и тихо произнесе: — Благословете ни, пощадете ни! Амин.
Беше припаднала кротка вечер и слабата му фигура потъна в меката мрачевина.
Слязох на брега, повдигнах глава към осеяното със звезди небе и в себе си помолих: «Господи, нека ме отмине горчивата чаша! Но да бъде не моята воля, а Твоята!»
Отпуснах се на пясъка и като слушах тихия плясък на вълните, умора ме надви, защото тежък беше разговорът ми с Учителя, и бързо заспах.
На другата сутрин, тъкмо превеждах Видението Исаево и бях стигнал до онова място, където ангелът показва на Исая сцената на бъдещото Пришествие, споходи ма неспокойство, станах разсеян и за да се разтуша, излязох за някое време навън.
И когато излязох и погледнах на пътя, който идеше от града, разбрах веднага откъде се лъчеше неспокойството ми. На пътя, който идеше откъм града, видях да се насочват насреща ми Инесса и ромеецът Исак. Инесса беше покрила главата си с дълъг бял воал, но веднъж излязла от града, оставила беше воала на вятъра и лицето й сияеше в слънчевата светлина. Исак, напротив, беше нахлупил на главата си капишон на франкски монах, така че само човек като мене, който беше го виждал хиляди пъти, можеше да се досети, че е той.
Като видях Инесса, две сили сякаш скочиха отгоре ми. Едната сила ме дърпаше към бараката да вляза вътре и да се скрия между самарите и въжетата, а другата сила ме тласкаше напред да се понеса по плажа срещу Инесса, да падна на колене пред нея и да обвия краката й с ръце. И да притисна главата си в скута й, пък нека всичките небеса после се сгромолясат върху мен... I