Скитник броди по света

Над окупираната от нацистите Франция тежеше оловено, сиво небе. Прелестно интимният и величествено красивият Париж ме посрещна с дъжд и сняг, кисел и замислен, обеднял и толкова необичайно притихнал, обездвижен, какъвто не бях го виждал и през най—душните августовски дни. Нямаше помен от непрекъснатите потоци коли, от разточителната светлина по Шан—з—елизе и Риволи, от шеметната Вавилония на рекламите. Зад широките витрини на прочутите кафенета около Операта, Пале Роял и Търговската борса седеше оня познат, червив от пари свят, комуто беше все едно дали в Л’Отел дьо вил ще се прозява френски кмет, или ще удря с юмрук по масата немски гаулайтер. Но в кафенетата но Бул—муш, Сен Жермен де пре и Монмартр не седеше някогашната публика, артистично весела, своеобразно п а р и ж к а, сред която по някоя бледа Алфонсина Плеси чакаше своя Дюма... Сега зад тия витрини човек можеше да види една сива не по облекло, а по настроение публика, която гледаше навън, към живота на булевардите, с очи, обърнати навътре, с угаснали усмивки и с погледи, в които блясваха искрици — но искрици на злоба и ненавист — само когато пред витрините се мяркаха сивите униформи на «бошовете», на хитлеристките офицери или изфучаваха нанякъде зелените затворени камионетки на гестаповската комендатура.

Бях без пукнат франк, с фалшиво командировъчно, бях натикан в една игра, където се залагаше на живот и смърт и където срещу дребни мизи човек можеше да получи чашка промито кафе, подсладено със захарин, или в най—добрия случай — ритник по задника и завръщане по етапен ред там, откъдето си дошъл. Затова с елегантното си куфарче и с нехайно свалена ръкавица от едната си ръка тръгнах с уверена крачка към улица Рю дьо ла Пе.

Витрините на суперлуксозните някога сладкариници сега приличаха на футболни игрища без публика. В огромни пространства сред огледала и кристали се мъдреха кекксчета със скромна глазура, по някоя кифличка, порцеланова къдрава купичка с оцветен нишестен крем. Това ли бяха витрините, които зашеметяваха очите със сладкарските си фантазии, усъвършенствувани непрекъснато от времето на кралица Мария Антоанета до романтичните времена на Ла бел епок и от «Закуската» на Мане до опаковъчния дизайн на фирмата «Нестле»? Това бяха останки от славно минало, витрини на повалено и ограбено величие, това беше изящната посетителка на гала—оперите, обсипана със скъпоценности, облякла сега рокля от евтина басма, сложила на шията си вместо брилянтни колиета мънистени гердани и ухаеща не на парфюми «Коти», а на прости бръснарски одеколони. Такава изглеждаше сега улица Рю дьо ла Пе.

Имаше какво да ми спомня Рю дьо ла Пе, но в този час не ме вълнуваха «спомени мили, далечни», а тревогата дали ще намеря доктор Бруйя, в чиято клиника бях работил около две седмици през лятото на 39—а година, и ако го открия — дали ще ме вземе пак на работа.