Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Една заран, беше в началото на май, Нана, както закопчаваше престилката ми, внезапно обви ръце около шията ми, притисна се силно и задъхано ме целуна. Отвърнах на целувката й, после, отстранявайки я внимателно, сякаш отстранявах перде от окото на болен — колко чувствителни са жените, когато не им отговориш с взаимност, — погалих я по косите и казах:
— Нана! Ако това е за «добро утро», съгласен съм да го правим всяка заран. Това е толкова хубаво! Но повече да не отиваме, много те моля. Не бих искал моят шеф, нали разбираш... Нека свърши войната, а аз имам чувството, че тя скоро ще свърши, нали?
— Аз бих искала още утре! — каза Нана.
— Като свърши войната, аз ще си отворя клиника и ще те взема при мен!
— Много сте мил! — усмихна ми се Нана, но не изглеждаше особено въодушевена. После внезапно и чуруликащо се засмя: — Какви сте вие, от Ориента, боже МОй!
Всяка заран се целувахме за «добро утро» и всеки път научавах от нея по някоя интересна новина.
— Мосьо Луко! Тия дни бошите ядат пердах при Орел! Много голям пердах!
— Мосьо Луко! Ужасно... Вчера пак бъркотия при Сен Лазар!
Изсини се небето, разцъфтяха лехи от лалета в Жар—ден дьо Тюйлери, младите парижанки комплектуваха ансамблите на пролетните си тоалети в цветовете на националния трикольор. Бошите умираха от яд, но не идеше да стрелят, само спипваха от време на време по някоя млада жена и я завличаха, където им попадне.
Нана ми шепнеше:
— Вчера ударили с желязо по главата един бош, на улица «Вожирар»!
Ходех понякога в онова бистро на авеню «Дьо Рап» и се случваше вечер да срещна там моя сънародник «Люсиен». «Върви ли?» — питаше ме той на френски и аз му отговарях също на френски: «О, да, върви!» Понякога седяхме на една маса, пиехме бира, разговаряхме. Но разговаряхме само за времето, за цените на сиренето или за жени. Една вечер, в средата на юни беше, той ми предаде писмо — не беше изпратено по пощата. Разбира се, не го попитах как е попаднало при него.
Писмото беше от Соня, носеше дата «20 май». Не беше весело. Веднага след моето заминаване полицнията правила обиск в кабинета ми, обискирали и жилището ни в «Лозенец». Измирлиев дохождал на два пъти в Курило, нощем и нелегално. Обадил й, че към края на май щял да я навести един търговец, който щял да замине за Париж, та по него да ми изпрати писмо. Заръчал й в писмото да ми съобщи две неприятни новини: че школникът Асен бил заловен, осъден и обесен и че Сашо загинал при престрелка с полицията на софийската гара. От жената на Измирлиев научила, че мъжът й бил арестуван на 7 май. Не знаела нито къде е, нито какво става с него. Тя, Соня, била добре. Но не работела вече в болницата, уволнилия един месец след моето заминаване. Припечелвала по нещо от частна практика, за нея и за малкия Лука да не съм се тревожел. Било цяло щастие, че съм се измъкнал от този ад. Тя била сигурна, че и в Париж не стоя на глуха линия, но все пак «Париж не е навярно такава зверилница, каквото е тук». Моли ме да се пазя и да се пазя и да зная, че всяка вечер ми казват с Лука: «Татко, лека нощ!»
Живея в един хотел на авеню «Боске», близо до а авеню «Дьо Рап». Купих си шише коняк от бистрото, заключих се в стаята си и за пръв път, откакто бях дошъл в Париж, пих без мярка.
На другата заран след обичайната целувка Нава ме попита:
— Мосю Луко, имате уморен вид. Да не сте празнували с някоя «малка»?
— Мила Нана! — й се усмихнах. — Нали ти обещах, че ще чакам края на войната и че дотогава ще ти бъда верен?
Към края на септември, един четвъртък, получих поръчение да предам записка на една дама, която щяла да ме чака в шест часа на Плас Вандом, щяла да бъде облечена в черен костюм и на въпроса ми: «Искате ли да cе разходим до «Булеварда на Капуцините»?, щяла да ми отговори: «Предпочитам рю Роял».
Най—прекрасното време в Париж са привечерите, а най—прекрасните привечери са септемврийските, когато градът особено край Сена и Монмартр напомня Мане и Реноар и човек няма да се учуди, ако на Плас Вандом срещне една карета и от нея види да слиза в дълга муселинена рокля Алфонсина Плеси. Привечерите на Париж, най— вече през ранна есен, като че ли връщат миналото, а с миналото — и ония картини от албумите, които сте гледали десетки пъти, и ония образи от книгите, които сте запаметили за цял живот.
И така, точно в шест часа аз пристигнах на Плас Вандом без никакви романтични чувства в душата си, без да усещам прелестта на септемврийската привечер, без никакъв респект към Наполеоновата колона и към онова място, където някога се е издигала къщата на Корнейл. Окупацията, «бошовете», кръвта, която Гестапо пролива всеки ден из парижките улици — тия неща и чувството на несигурност, което не ме напускаше нито за миг, правеха и вечерта, и площада, и небето над него да изглеждат сиви, изписани и пропити с куршумен цвят. Видях жената, един строен силует в черно, да обикаля около колоната и на часа се запътих към нея.