В долината на смъртта

— И че се канят и вас да убият, понеже сте имали неколкостотин долара в себе си. Старицата щяла да получи сто долара и дрехите ви.

— Казвате, че очаквате спасение от нас. Коя сте всъщност?

— О-ох, Господи, аз съм едно клето, нещастно момиче…

Спря по средата и захлупи лице в шепи. Изглежда щеше да заплаче.

— Бях станала тук господарка — осведоми тя на пресекулки. — Но това не продължи дълго, защото Ролан ми се насити. Оттогава нямам право да напускам къщата. О, Боже, подозирам какви са им намеренията спрямо мен!

— Какви?

— Нещо толкова ужасно, че едва мога да го повярвам. Но аз много добре разбрах всичко, което Ролан и Хуанито си говореха помежду си.

— Какво беше то?

— Аз трябва да отида в рудника.

— Diablo!

— А там си длъжен да работиш, докато умреш от окаяна, злочеста смърт.

— Това е сатанинско!

— Никога вече няма да видиш дневната светлина.

— Къде се намира рудникът?

— Не зная.

— Мислите ли, че живакът се копае тук в хълма?

— Да. Понякога нощем отгоре се зачуват гласове.

— Дали входът не е в избата?

— Изба тук няма.

— А-а, да не би пък в щерната? Край нея лежеше някаква стълба.

— Тя често липсва.

— Кой я взема?

— Това не знам. Нали не бива за нищо да се интересувам. Забележат ли нещо такова, веднага ще ме окошарят.

— Колко човека има в къщата?

— Само трима: Хуанито, старата и аз.

— Много добре! Значи желаете да се махнете оттук?

— Да. Бих предпочела да умра, отколкото да остана!

— В такъв случай ви обещавам, че ще ви взема със себе си.

— Кога, сеньор?

— Когато самият тръгна. Това може да стане още през тази нощ. Вашата стаичка къде е?

— В дъното, където лявото крило опира до скалите. До стълбата, която извежда горе на плоския покрив.

— Вратата ви отворена ли е?

— Да.

— Колко непредпазливо от страна на Хуанито! Че така лесно бихте могла да избягате.

— О, не! Та нали прозорци навън няма.

— Но пътната врата!

— Тя е винаги заключена. А дъртата никога не изпуска ключа из ръка.

— Къде го държи?

— На гърдите си, на голо под ризата… за Бога! Той идва!

Тя се измуши бързо навън и се стаи в най-близкия ъгъл.

Тъй като коридорът беше тъмен, Хуанито не можа да види момичето и влезе, без нищо да подозира, в «Залата».

— Сеньорес — каза, — наредих да ви се приготви вечеря.

Сега, след като знаеше, че само трима души обитават къщата, Олд Файерхенд беше убеден, че ще съумее с лекота да проведе плана си.

— Какво ще има всъщност?

— Печено.

— Кой го приготвя?

— Икономката.

— Бр-р! Благодаря много.

— Какво искате да кажете?

— Че няма да вкусим нищо, което тази персона е докоснала. Тя се е вкочанила от мръсотия.

— Трябва да вземете в предвид, че не се намирате в Ню Йорк или Сан Франциско, сеньор.

— На мнение сте, че само на тези две места хората могат да бъдат чисти?