В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Отведете конете си в конюшнята! — рече Хуанито и закрачи напред към едно голо помещение без врата, подкрепящо предположението, че е конюшня, единствено с няколкото железни куки, за които биваха връзвани животните.
— Има ли всъщност в долината някакъв фураж за конете? — попита Херман.
— Нито стрък. Храним ги с царевица, която естествено трябва да доставяме много отдалеч.
— А вода?
— Също твърде малко. В долината няма нито един годен за пиене извор, а само един серен поток. Принудени сме да събираме дъжда в онази щерна там, за да имаме вода. За съжаление обаче тук вали рядко.
Олд Файерхенд пристъпи към щерната. Тя представляваше една дълбока, четвъртита дупка. Той не можа да види дъното, ала го лъхна миризма на вмирисана вода, която тутакси го накара да му опротивее всяко желание за пиене. Отвърна се и забеляза, че до щерната лежи една дълга и много здрава стълба.
— Сега елате, сеньорес — рече Хуанито. — Ще отидем в залата.
Той закрачи към едно широко каменно стълбище и се качи. Другите го последваха. Горе отвори някаква врата. Това бе входът за помещението, което Хуанито бе нарекъл зала. Но тя си беше чисто и просто една стая, в която се мъдреше една стара маса с няколко стола. Две амбразури играеха ролята на прозорци, ала в момента не предоставяха светлина, тъй като здрачът беше настъпил. По тая причина Хуанито запали свещ. Светилникът представляваше една тиква, в която бе прорязана дупка за свещта.
— Тъй! — каза Хуанито. — Добре дошли, сеньорес! Седнете и се разположете удобно! Аз е изляза, но скоро ще се върна.
Той се отдалечи. Двамата мъже се спогледаха въпросително и избухнаха в сподавен смях.
— Това е залата! — поде Херман. — Дяволски аристократична. Такъв палат тук хич и не съм очаквал.
— Мисля, че ни предстоят и други изненади. Работата всъщност не е до смях.
— Не е, никак даже. Какво ще кажете за старата?
— Пра-пра-прабабата на Дявола.
— Най-малкото. И после входът. Когато издърпах вътре коня, се почувствах като някой лапнишаран, отиващ към капана.
— И с мен беше същото. А че се напъхахме в капана, това не подлежи на съмнение.
— Наистина ли мислите, че тоя се домогва до живота ни?
— Определено — кимна Олд Файерхенд замислено.
— Ама ние все пак сме негови спасители.
— На тоя тип това му е съвсем безразлично. В началото той не искаше да ни вземе, но когато разбра за парите, веднага прояви готовност, та дори стана груб с майка си.
— Трябва да бъдем нащрек.
— На първо време се касае да узнаем колко човека има тук. Убеден съм, че ние храната и квартирата… пет! Някой идва!
14. Бестии в човешки образ
След като напусна «Залата», Хуанито закрачи по тъмния коридор, към който се откриваха разни железни врати. Той влезе в едно осветено ниско помещение, където старата седеше на трикрако столче и тъкмо се канеше да си натъпче някакво старо, огризано чуканче от лула.
— Да се е случило нещо по време на отсъствието ми? — попита я.
— Не.
— Нито с Анита?
— Тя се държа много спокойно. Мислех, днес искахте да отсъствате!
— Срещнах двамата типа и трябваше да се върна тук с тях.
— Какво искат те?
— Да купуват живак.
— Та нали стоката е при майка ви!
— Съвсем вярно. Аз също отказах да ги взема до долината, ала в крайна сметка все пак си помислих… трябва нещо да ти кажа.
— Изплюйте камъчето!
Старата поднесе чуканчето към свещта, запали тютюна и започна да бълва валма дим.
— Спомняш ли си онзи англичанин навремето…
Тя се ухили с разбиране.
— Беше тлъсто печено! Де да дойдеше пак някой такъв.
— По-скоро двама наместо един.
— Какво искате да кажете? Да не би да сте се нацелил на тези двама, които сега дойдоха?
— Да.
— Имат ли пари?
— Неколкостотин долара.
— Dios! Аз колко ще получа?
— Кръгли сто.
— И дрехите, дрехите!
— От мен да мине.
— Тогава участвам. Ролан естествено не бива нищо да знае.
— Опазил Бог! Ти получаваш значи сто долара и облеклото, а аз — останалото и конете!
— Съгласна.
— Имаш ли още отрова в шишето?
— Да. И англичанинът навремето плюска от нея. Уха-ха, как само се гърчеше и извиваше, когато отровата започна да му яде карантиите!
Старата се закиска на себе си. Лицето й беше демонски разкривено. Тази жена като че бе по-злостно създание и от Хуанито.
— Тогава я приготви! — нареди онзи. — Сеньорес сигурно са гладни. Аз ще отида да донеса месото.