В долината на смъртта

— Много е възможно. Когато тръгнах оттук, стори ми се, като че някой се шмугна покрай мен в коридора. Аз спрях наистина, но не долових нищо повече.

— Тогава е сигурно, че са подслушвали.

— Да, сигурно е, още повече като се замисля за по-нататъшните събития. Бях оставил револвера си при тях. Те са махнали патроните и когато поисках да ги застрелям, той не гръмна.

— Tormenta!

— Изскочих от стаята, преди да са могли да ми попречат и ги заключих.

— Всички дяволи! Било е много умно от ваша страна. Ама не могат ли да се измъкнат все пак?

— Не, и дума да не става!

— Какво ще правим сега?

— На сутринта ти ще ги пуснеш и ще им кажеш, че съм заминал нанякъде с коня. В действителност аз ще съм скрит в двора и ще ги гръмна веднага щом излязат от къщата.

— Много добре. Труповете ще зарием, както навремето тоя на англичанина.

— Но трябва да побързаме с тая работа, че да не вземе Ролан да ни изненада. Той може утре вече да си дойде.

— А Анита е още в къщата!

— Да. Тази нощ тя трябва да се махне. Ролан така заповяда. Като се върне, не бива да я види пак тук.

— Разкарай я тогава!

— Още сега отивам при нея и ще уредя нещата.

Хуанито завари Анита да седи в стаята си край горяща угарка от свещ. Виждайки го да влиза, тя се надигна и отстъпи боязливо пред него в ъгъла.

— Остани си седнала! — заприказва я оня. — Защо бягаш от мен?

— Какво правите тук?

— Дойде време да изпълня заповедта на Ролан. Ти трябва да отидеш в рудника.

— Няма да вляза там! Ще се браня до сетния си дъх!

— Не ставай смешна! Какво можеш да постигнеш срещу мен? А даже и да беше по-силна, пак щеше да бъдеш принудена да се примириш. Защото щях да те заключа тук, додето гладът и жаждата така те омаломощят, че да не можеш да си помръднеш крайниците.

— Per todos los Santos![74] Кълна се, че няма да ме отведете във вашата ужасна живачна мина!

В този момент приближи старата. Беше чула клетвата.

— Откачила ли е повлеканата? — изруга мръсно тя. — Да не би да си мисли, че може да ни се противи?

— Тъкмо това рече.

— Е, докажете й тогава противното! Действайте, де! Аз ще ви помогна!

Жената простря ръце към момичето, ала отскочи с болезнен крясък.

— Diablo! Тя удря!

Анита я беше угостила с един юмрук в лицето.

— Сеньор, нима не виждате, че ме бие? — изкрещя вещицата. — Какво стърчите там? Че помогнете ми, де!

— Остави я, дърто! Не се меси в моите работи!

— Тя ме удари!

— Ще си получи наказанието. Срещу мен няма да посмее да вдигне юмрук!

Хуанито се обърна отново към момичето.

— Внимавай!

Анита трепереше от възбуда. Хуанито се изхили подигравателно.

— Глупава котка! Едно посягане от моя страна и край с тебе!

— Ами опитайте!

— Ба! Нямам мерак да се боричкам с теб. Ти от само себе си ще се смириш. Трябва с нещо да те извъртя по главата. Та ти се държиш с такава увереност, като че очакваш помощ.

— И я очаквам.

— От кого?