В долината на смъртта

— Разбира се.

— А ако тази скала е вулкан, нека ме изпекат. Мисля, че много добре знам кой е Злия дух, за когото говореше съдържателката.

— Ние ще го закълнем. Но трябва да бъдем предпазливи. Убеден съм, че тоя тип се домогва до живота ни. Да не говорим сега повече! Той не бива да заподозре, че сме го прозрели.

— О, може би вече го подозира! Вие твърде много му възразявахте.

— Беше ми трудно да се сдържа пред нахалството му. Заобиколиха край подножието на мнимия вулкан. Пред погледа им сега се откри задната част на Долината на смъртта. Додето стигаше окото, не се забелязваше никаква следа от човешко жилище. И все пак, там вляво се издигаше някакъв градеж.

Това бяха три каменни зида, изградени до скалната стена под прав ъгъл един спрямо друг, така че образуваха с нея един доста голям четириъгълник.

— Какво е онова? — поиска да знае Олд Файерхенд.

— Моето жилище — отговори Хуанито, който бе изчакал двамата.

— Без прозорци?

— Онова, което там виждате, е само външния зид. Прозорците гледат към вътрешния двор.

— Аха, значи зидовете оформят някакво испанско патио. Но все пак някъде трябва да има врата.

— Тя е там. Да тръгваме!

Хуанито зави зад първия и после зад втория ъгъл. Вратата беше тук-невисока, така че човек трябваше да слезе от коня, и тъкмо толкова тясна, колкото да мине той или животното му. Беше изработена от масивно дърво и обкована с желязна ламарина. Никаква ключалка, ключов отвор, ръчка.

Хуанито слезе и докато скачаха и другите двама от седлата, измъкна пищова от пояса си и зачука силно и продължително. След известно време вратата се открехна леко отвътре. Появи се една избеляла червена забрадка, един дълъг, сух нос и под него сбръчкана, беззъба уста.

— Кой е? — попита грачещ глас.

— Аз. Та не ме ли виждаш, дърта вещице?

— Ах, вие! И гости? Ама това е забранено!

— Не те интересува!

— Сеньор Ролан ще се кара!

— Това си е моя работа. Ще отвориш ли най-сетне?

— Е, щом вие поемете отговорността! На мен може да ми е все тая.

Жената отвори с блъскане напълно вратата и излезе. Имаше досущ вида на онази вещица от детските приказки, която живее в гората и яде децата, сбъркали пътя си към нея.

Ходеше боса и по себе си нямаше нищо друго, освен една стара, парцалива пола и някаква риза, която сигурно никога не е била прана. Краката й изглеждаха порядъчно мръсни, също така кирливи бяха и голите й ръце. Старицата създаваше изцяло впечатлението, като че току-що идва от някое помещение за опушване на шунка, в което е висяла месеци наред и бе изсушена сега до степента на мумия. Тя оправи лишените си от мигли очи към двамата пришелци.

— Влизайте тогава и бъдете добре дошли! При нас ще ви хареса!

Изкикоти се и смехът й прозвуча като триумфалния грак на някой гарван, стиснал плячката вече с ноктите си.

Хуанито влезе, теглейки коня за поводите. Олд Файерхенд и Херман го последваха.

През един мрачен ходник стигнаха в двора. Сега видяха и прозорците на къщата. От стъкла и черчевета обаче нямаше и следа. Те представляваха тесни, подобни на амбразури отверстия.