В долината на смъртта

— Не, под формата на сярна амалгама.

— Значи като цинобър. Навярно дълбоко?

— Доста.

— Много ли работници имате?

— Не. Цинобърът се намира в такива богати залежи, че се нуждаем от малко сили за добиване на количествата, необходими за обслужване на нашите клиенти.

— В такъв случай сеньор Ролан трябва да е богат мъж.

— Може би.

— Отдавна ли притежава рудника?

— Не знам.

— Няма ли желание да го продаде?

— Още не съм го питал. Той, изглежда, се чувства тук доста добре! Не е женен. Една стара икономка се грижи за домакинството му. Но да не говорим за тези неща! Частният живот на моя работодател не ме интересува.

— Egad! Придавате си мистериозен вид! Някого направо би могло да го хване страх.

— Връщайте се тогава!

— Пък и сте груб! Е, тъкмо това ми харесва. Вие сте особняк. Такива хора обичам. Убеден съм, че ще си допаднем, стига само да се поопознаем малко по-отблизо.

— Може и така да е!

Хуанито смушка коня си и препусна в галоп. Олд Файерхенд и Херман трябваше следователно да сторят същото. Но те не издадоха и с поглед какви мисли ги владеят.

От този момент нататък повече не беше изречена нито дума. Хуанито се придържаше винаги малко напред, за да им отнеме охотата да подхванат разговор. Та нали не знаеше как да отговаря на въпросите им. Освен това още му вреше от думите на майката. Тя в действителност си нямаше никакво понятие какъв пост заема той при Ролан и кой е Злия дух, за когото ги бе предупредила.

След три часа равнината започна да се издига. Показаха се голи планини с остри очертания. Те се сместваха все по-близо едни към други и тъкмо когато слънцето докосна западния хоризонт, ездачите достигнаха една тясна клисура, която се врязваше дълбоко между две високи, стръмни скални стени.

— Входът — отбеляза Хуанито лаконично.

— Към Долината на смъртта?

— Естествено!

Всяка дума, която произнасяше, излизаше мимоволно от устата му.

Клисурата беше дълга. По-късно тя се разшири, след като бе водила доста стръмно надолу, до една широка котловина, при чийто вид Олд Файерхенд неволно спря коня си.

— Да-а, това е Долината на смъртта, личи си — подхвърли той.

Котловината имаше диаметър над три километра. Беше образувана от черни скални стени, които се издигаха почти отвесно и бяха прорязани от тесни, дълбоки цепнатини. Тези стени оказваха зловещо въздействие. Човек оставаше с впечатление, сякаш някога тук е бушувал огромен пожар, окадил в черно скалите, или че това е бил вход към разкалената утроба на земята, затворен едва наскоро със скални отломъци.

Слънцето вече не се виждаше, ала зноят, който беше оставило в тази дупка, не намираше изход и кажи-речи пресичаше дъха на хора и животни. Конете пръхтяха страхливо.

Нито следа от дърво, стрък трева. Мъртво, мъртво, мъртво беше всичко наоколо. Забелязваше се само един-единствен признак на живот.