Раково отделение

А той продължаваше да я гледа в тила и мълчеше.

Тя дръпна горното чекмедже и веднага забеляза между другите неща неголемия флакон с гъста сиво-кафява течност; флаконът, пълен до половината, бе запушен, а до него имаше пластмасова чашка и капкомер.

— А това какво е? Лекарство?

Костоглотов, подсвирквайки, отговори:

— Нищо особено.

— Какво е? Такова не сме ви давали.

— Не мога ли да имам и свое собствено?

— Докато сте в нашата клиника и нямате съгласието ни, разбира се, че не!

— Как да ви обясня… неудобно ми е да ви кажа… То е за мазолите.

Тя въртеше в ръцете си ненадписания флакон, опитвайки се да го отвори, за да го помирише, и Костоглотов се намеси. Сложи огромните си длани върху ръцете й, после леко ги отстрани и сам се зае с тапата.

Вечното докосване на ръцете, неизбежното продължение на започнат разговор…

— Внимателно — много тихо я предупреди той. — Трябва внимателно да се отвори, защото не бива да се разлее по пръстите, а и не е желателно да се помирисва.

В края на краищата това вече минаваше границата на всякакви шеги!

— Какво е това? — намръщи се Хангард. — Силен разтвор?

Костоглотов седна до нея и делово, съвсем тихо каза:

— Много. Това е исъккулски корен. Не бива да се мирише нито като отвара, нито изсушен. Затова е така здраво запушен. Ако пипаш с ръце корена, а след това не се измиеш, може и да умреш.

Вера Корнилиевна изглеждаше уплашена.

— А за какво ви е?

— Ето ти беда — изръмжа Костоглотов. — Трябваше да го — скрия… Нужен ми е, за да се лекувам.

— Само за това? — погледна го изпитателно тя. Вече се чувстваше отново лекар.

Гледаше го като лекар, но очите й продължаваха да имат цвета на кафе.

— Само — честно си призна той.

— Или ви е нужно като… последен изход? — все още не му вярваше.

— Ако искате да знаете, когато идвах да постъпя в клиниката ви, имах подобна мисъл. За да не се мъча напразно… Но болките изчезнаха и се отказах. Но продължих да се лекувам с него.

— Тайно, когато не ви вижда никой?

— А какво да прави човек, когато не му позволяват да живее както си иска? Или навсякъде присъства вездесъщият режим?

— По колко капки пиете?

— По стъпаловидна схема. Започвам от една капка, за да стигна до десет дневно, после по обратния път отново до една, после десет дни почивка. Точно сега не ги вземам. Честно казано не съм уверен, че болките ми изчезнаха след рентгена. Може би това се дължеше на корена.

И двамата говореха шепнешком.

— А настойката каква е?

— Водка.

— Сам ли приготвихте лекарството?

— Аха.

— А концентрацията?

— Дявол я знае… Дадоха ми една шепа и казаха: това е за три половинки. И аз ги разделих.

— А колко тежеше?

— Не бе измерено. Така, на око…

— На око? Такава отрова? Това е аконитин! Помислете си само!