Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Липсваща закуска? — Внезапно Изабел осъзна, че беше загубила представа за какво точно ставаше дума.
— Не си ме слушала изобщо — скастри я Хелън през смях. — Казах, че вече е почти време за обяд. Ела тук, ще ти помогна да вдигнеш косата си.
Изабел седна на освободеното от Хелън столче и момичето сръчно прибра косата й в елегантен кок, като я закрепи с игли от черупка на костенурка. Този приятелски жест накара Изабел да се почувства още по-виновна. Как бе могла да предаде момичето, което й беше като сестра?
Но как би могла да отрече безграничната си любов към Керн?
През по-голямата част от нощта Изабел се беше мятала в леглото си, разкъсвана между копнежа по графа и тревогата за бъдещето. Бремето на тайната им тежеше на съвестта й. Дали не трябваше да признае истината на Хелън?
„Надявам се, че нямаш нищо против, но аз се влюбих до уши в годеника ти. Снощи двамата споделихме страстта, която изпитваме един към друг.“
Хелън щеше да бъде съсипана. Сигурно щеше да развали годежа. Честно ли беше Изабел да проваля живота на своя скъпа приятелка?
Не. Нямаше да признава нищо. Това решение трябваше да вземе Керн. Но дали и той щеше да си замълчи?
Една ужасна мисъл се беше загнездила в съзнанието й. Може би след кратък размисъл той щеше да реши, че му трябва дама за съпруга. Може би и той като толкова много благородници щеше да реши, че любовта нямаше никакво значение в брака. Може би щеше да се ожени за Хелън. Може би щеше да изчезне завинаги от живота на Изабел.
— О, пак гледаш отнесено — каза Хелън и я погледна разтревожено в огледалото. — Прости ми, че говоря толкова много. Доста неприятен навик.
— Моля те, няма за какво да се извиняваш. — Изабел се изправи и прегърна Хелън. — На мен ми е приятно, когато говориш. Ти си весела, жизнена и е много хубаво, че си до мен.
Хелън засия.
— И татко винаги казва така. Като стана дума за него, той ще се прибере за обяд. Помислих си, че докато го чакаме, можем да слезем за малко в библиотеката. Искам да ти покажа нещо.
Хелън хвана Изабел под ръка и я поведе по коридора към стълбите. Докато слизаха към фоайето, една светкавица проряза черните облаци навън. През високите прозорци от двете страни на вратата се виждаше, че денят беше мрачен. Беше толкова тъмно, че един прислужник палеше свещите в поставките на стената. Изабел си представи, че усеща искри във въздуха, и приближаващата буря само увеличи безпокойството й.
Хелън я вкара в библиотеката. Стаята беше празна и във въздуха миришеше на книги в кожени подвързии.
— Снощи седях тук с татко — каза момичето — и адресирах поканите за сватбата. И тогава го забелязах.
— Кое?
— Ела тук. — С нетърпението на конспиратор Хелън дръпна Изабел към един от портретите, които бяха окачени на стената над една лавица с книги. Тя кимна към картината, на която беше изобразена една усмихната дама с перука, облечена в зелена сатенена рокля отпреди петдесет години. — Това е майката на татко, вдовстващата маркиза и моя баба. Забелязваш ли нещо в нея?
Изабел се намръщи и се вгледа в лицето на маркизата, в хладната й патрицианска усмивка и тъмните вежди над кафявите очи. В краката на дамата се виждаше малко кученце.
— Много е хубава.
— Не просто хубава — възрази Хелън. — Тя си е направо красива. И прилича на теб.
— На мен ли? — каза недоверчиво Изабел. — Тя си е сложила огромна бяла перука.
Хелън се разсмя.
— Трябва да си я представиш без перуката. Аз никога не съм я виждала, но татко казва, че е имала кафява коса с червени нишки, също като твоята. Погледни и очите й. Те имат цвета на шери и са леко повдигнати нагоре. Също като твоите. И ти като нея обичаш кучетата.
— Както и хиляди други дами. — Изабел се намръщи леко. Тя вдигна Милорд и го притисна към гърдите си, след което хвърли още един поглед на портрета. Маркизата изглеждаше много изискана, но същевременно приятна и добра. Дали Хелън виждаше Изабел по същия начин — любезна и грижовна приятелка? Горкото момиче, само да знаеше каква беше истината.
— Какво каза баща ти за откритието ти?
Хелън я погледна малко смутено.
— Само изсумтя. Но когато му посочих приликите, той прекара доста време загледан в портрета, сякаш за да се убеди в тях.
— А може би просто си е спомнил за майка си — каза Изабел. Тя можеше да си представи ужаса на Хатауей при намека, че маркизата беше роднина на незаконната дъщеря на една проститутка. — Е, всички у дома казват, че приличам на майка си, така че всяка прилика е съвсем случайна.
— Може би. — Хелън сви устни. — Но аз все пак казвам, че…
На вратата се почука леко и един прислужник в ливрея влезе в библиотеката и се поклони на двете жени.