Грешница на любовта

Двамата се отпуснаха доволни. След известно време графът долови лекото поклащане на каретата и уханието от косата на Изабел. С пресипнал глас той каза:

— Обичам те, Венера Изабел Дарлинг.

— И аз те обичам. — Тя се сгуши до него. — Мм. Струва ми се, че никога не бих могла да бъда по-щастлива.

— Когато разбереш къде отиваме, може би ще промениш мнението си.

Пръстите й се плъзнаха по лицето му, сякаш тя все още не можеше да повярва, че не сънува.

— В имението ти в Дербишър, разбира се. Ще живея в дома на вдовицата.

Той поклати глава.

— Опитай отново.

Изабел се изправи бавно. Тя надникна през прозореца в тъмнината на нощта.

— Не мога да си представя. Къде отиваме?

— В едно малко градче на границата с Шотландия.

— Шотландия! — възкликна тя. — Но защо? — Гласът й заглъхна и Керн долови внезапна тревога у нея.

Вече не можеше да не й каже.

— Отиваме в Гретна Грийн, любов моя. Това е най-близкото място, където можем да се оженим, без да чакаме разрешително. — Когато тя остана да седи неподвижна и безмълвна, Керн продължи: — Не съм поискал ръката ти официално. Ще се омъжиш ли за мен?

Отначало Изабел не каза нищо. След това се хвърли в обятията му с радостен вик.

— О, Джъстин! Не съм предполагала, че… Разбира се, че ще се омъжа за теб.

Той прокара доволно пръсти през разрошената й коса.

— Аз също имам няколко правила, които искам да спазваш. Първото и най-важното е да ми обещаеш, че винаги ще стоиш близо до мен и няма да се забъркваш в неприятности.

— Съгласна. Та аз не искам да се отделям от теб. — Тя се усмихна нежно. — Невероятно е, че се чувствам толкова щастлива. Невероятно и прекрасно.