Грешница на любовта

— Не знам — призна той с тих, измъчен глас. — Честно, не знам.

— Обичаш ли я? — насили се да го попита Изабел.

Той отново я погледна с измъчения си поглед.

— Много я харесвам. Само че не… така. — Ръцете му се плъзнаха нежно по бедрата й, след което се спряха. — Само че тук не става дума за любов, а за чест.

Сърцето й се сви, когато тя разбра смисъла на думите му. Бяха изпаднали в безизходно положение — въпреки че не желаеха да наранят Хелън, те осъзнаваха, че тя беше пречката по пътя към щастието им. Керн сигурно страдаше адски от това, че беше нарушил годежната си клетва. Той не беше човек, който можеше с лека ръка да се откаже от клетвата си, а тя нямаше да му се възхищава толкова, ако не беше такъв.

Случилото се тази вечер беше само поредното сексуално преживяване за него. Той беше водил монашески живот, беше живял в истинско благородство. Но Керн не беше казал, че я обича. Изабел си пое болезнено дъх. Нито един мъж не беше изричал пред нея тези магически думи, а душата й копнееше да ги чуе от Керн.

Той докосна бузата й и тя забеляза в погледа му мрачните сенки на съжалението.

— Сега трябва да си вървя — каза той.

Уплашена, че той може никога повече да не се върне, Изабел се сгуши плътно в него.

— Тази нощ е наша — прошепна тя. — О, Джъстин. Не си тръгвай сега. Не бих могла да го понеса.

— Нима не разбираш колко искам да остана? — попита той с дрезгав глас. — Но не мога…

Пое си шумно дъх, когато Изабел преметна крак и го възседна безсрамно. Тя се озова с лице към него, а под ръцете й върху гърдите му учестено биеше сърцето му. Изабел усещаше топлината му и надигащата се под нея твърдост.

— Та какво казваше? — попита закачливо тя.

— Хитруша — измърмори графът, но не я отблъсна.

Пръстите му се заровиха в косата й и на нея не й трябваше втора покана да впие устни в неговите.

Силно почукване на външната врата разпръсна магията. Ръцете му стиснаха кръста на Изабел, сякаш не му се искаше да я пусне.

— По дяволите — изръмжа Керн.

Изабел се обърна рязко и се втренчи в мрачния будоар.

— Лелите ми. Мили боже, съвсем бях забравила за тях. Не трябва да ни намерят в такъв вид.

Тя скочи на крака, но Керн я улови за китката, преди да беше успяла да се втурне за дрехите си.

— Почакай, Изабел. Имаш ли ми доверие.

Тя усети прилив на нежност.

— Разбира се.

— Тогава ми позволи да взема мемоарите.

— Не!

— Чуй ме — настоя той. — Книгата трябва да бъде заключена в сейфа на някоя банка. Ако не ми вярваш, огледай се. Някой е готов на всичко, за да я намери.

Изабел огледа неспокойно разрухата в стаята. Среднощният посетител беше нападнал леля Мини… Изабел преглътна тежко.

— Но това е единственото, което ми е останало от майка ми.

— Знам. При мен книгата ще бъде на сигурно място. — Палецът му погали нежно вътрешната страна на китката й. След това в очите му се появи странен, леденостуден поглед. — Ще уведомя всеки от мъжете, че мемоарите вече са у мен. Това е най-малкото, което мога да направя, за да те защитя.

Без да сваля поглед от него, тя опипа масата и взе малкото томче. След това го сложи в ръцете му.