Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
„Обичам те.“
В отчаян опит да потисне копнежа си, графът захвърли чашата си към мраморната камина, но нея улучи и кристалът се разби в стената и парчетата се посипаха по килима. Това обаче не можа да го отърве от болезнената нужда, която изпитваше. Нуждата от Изабел.
Той отиде до един стол и се отпусна на него, след което прокара пръсти през косата си. Почти можеше да усети свежия аромат на кожата й. Почти виждаше чувствената й усмивка. Почти усещаше горещата кадифена ръкавица на тялото й, която го обгръщаше. Една страстна нощ не го беше заситила, а само беше увеличила стократно желанието му. Той не можеше да живее без нея.
„Обичам те.“
Тихите й думи пронизваха сърцето му. Тя заслужаваше добър съпруг, но Керн никога не можеше да бъде такъв. Той никога нямаше да може да се ожени за нея. Подобни неща просто не се правеха. За нея обаче той беше готов да захвърли принципите си, да забрави за честта си. За нея той беше готов да стане като Линууд.
По дяволите честта. Той щеше да има Изабел, въпреки че това щеше да съсипе живота му.
Щеше да направи Изабел Дарлинг своя любовница.
— Ама че си мързелана — заяви Хелън.
Изречените през смях думи накараха Изабел да отвори очи. Хелън беше застанала до леглото й, притиснала към гърдите си Милорд, който размахваше весело опашка. Слънцето осветяваше спалнята, а ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, носеше миризмата на дъжд.
— С Милорд сме будни от часове — продължи Хелън, като чешеше кучето по ушите — Кали каза, че снощи си се прибрала късно. Оправи ли се твоята позната?
Усмихнатото й лице показваше, че тя си нямаше никаква представа за събитията, които бяха задържали Изабел толкова до късно миналата вечер. Изабел почувства вина и завист едновременно. О, какво ли не би дала да бъде годеницата на Керн! Осъзнаваше ли Хелън каква късметлийка беше?
Момичето очакваше отговор.
— Моята позната? А, приятелката на майка ми. — Изабел се сети за случилото се с леля Мини и едва се въздържа да не потръпне. — Тя… е имала малка неприятност, но вече е по-добре. Благодаря ти, че прояви разбиране и ме остави да отида при нея.
Хелън направи закачлива гримаса.
— Аз не разполагам с времето ти, братовчедке. Но вчера наистина ми липсваше. Пазаруването с Гили не е много забавно, въпреки че намерих едно прекрасно розово боне.
Докато тя описваше нещата, които си беше купила в очакване на сватбата си с Керн, Изабел водеше безмълвна война с отчаянието и ревността. Интимността на миналата вечер сега й се струваше като хубав сън. Реалността беше Хелън, която продължаваше да й говори щастливо за сватбените си дрехи.
Господи. Ако Хелън узнаеше истината, щеше да намрази Изабел.
„Това е най-малкото, което мога да направя, за да те защитя.“
Думите на Керн бяха светъл лъч в облака на нещастието й и изпълваха сърцето й с радост. Не защото Изабел се смяташе за слаба и неспособна да се оправя сама, а защото той беше достатъчно загрижен за нея, за да желае да я предпази от неприятности. Това я караше да се чувства желана. Обичана. Днес тя се чувстваше преобразена напълно, като момиче, което току-що беше открило какво означава да бъде жена. Тя обаче не можеше да каже на Хелън нищо за това.
— Поръчах още пет рокли за път за медения ни месец на континента — казваше Хелън. Тя се завъртя. — О, изгарям от нетърпение да видя Париж, Венеция и Рим и всички онези места, които винаги съм искала да посетя. Знаеш ли, че из проходите в Алпите все още скитат бандити? А това, че смели мъже се бият с бикове в Мадрид?
Хелън никога не беше изглеждала толкова оживена. Изабел с усилие успя да задържи любезното изражение на лицето си. Меденият месец. Тя беше готова да продаде душата си, за да познае такова щастие с Керн.
Изабел отиде в съседната стая да се облече, без да слуша веселото дърдорене на Хелън за пътуването. Докато се обличаше, тя не можа да престане да мисли за графа — за усещането на големите му ръце върху тялото й, за устните му върху гърдите й, за екстаза от сливането й в едно с него. И за това как след това той я беше прегръщал, сякаш не бе искал да я пусне никога.
„Никога не съм желал друга жена толкова, колкото желая теб.“
— Усмихваш се — обвини я Хелън, която беше седнала на столчето пред тоалетната масичка и държеше Милорд в скута си. — Не виждам какво толкова забавно има в една липсваща закуска.