Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Дали Хатауей не беше човекът, който беше тършувал из стаята на Аврора с надеждата да намери мемоарите? Дали беше толкова отчаян, че на всяка цена искаше да предпази лорд Реймънд от обвинение в убийство?
Още една причина да отведе Изабел оттук. Керн я хвана за ръката и я поведе към входната врата, но тя успя да се отскубне, изтича към Хелън и внимателно сложи кученцето в ръцете й.
— Моля те — каза тихо Изабел, — ще се грижиш ли за Милорд? Той е единственото, което мога да ти дам.
Хелън я погледна намръщено, след това враждебността напусна погледа й и тя погледна тъжно към кучето. Наведе бавно глава и потърка буза в меката му козина.
— Разбира се, че ще се грижа за него.
Изабел протегна ръка, сякаш искаше да погали Милорд за последен път, но сви пръсти, прибра ръката си и се обърна към графа. Вдигнала гордо глава, тръгна към него с просълзени очи.
За да успокои момичето, което смяташе за своя приятелка, Изабел се беше отказала от най-ценното, което притежаваше. Керн беше удивен от постъпката й и внезапният прилив на чувства, който изпита, беше равен по сила на вилнеещата навън буря. През целия си живот беше действал разумно и отговорно, но от онзи съдбоносен ден, в който се беше промъкнал в бордея, за да се изправи срещу изнудвачката, Изабел беше обърнала живота му с главата надолу.
С отчаянието на обречен, Керн осъзна, че повече не можеше да отрича истината. За добро или за лошо, той обичаше Венера Изабел Дарлинг.
Глава 18
Изабел гледаше през прозореца на каретата. Дъждът се стичаше по стъклото и замъгляваше гледката. Тя притисна буза до влажния плат на палтото на Керн и усети силното туптене на сърцето му. Той я беше прегърнал и не я пускаше, докато каретата му трополеше по паважа и я отнасяше далеч.
Изабел имаше нужда от неговата топлина и утеха. Тя беше напуснала дома на Хатауей завинаги, само с дрехите на гърба си. Беше се отказала от бляскавия свят на висшето общество, за който беше мечтала от малка. Но най-лошото беше, че повече не можеше да се смее с Хелън и да слуша щастливото й бърборене. Двете никога вече нямаше да си говорят, докато обикалят хванати под ръка магазините на Риджънт стрийт. Споделяйки любовта си с Керн, Изабел беше причинила невероятна болка на момичето, което беше започнала да смята за своя приятелка и дори за сестра.
Никога вече нямаше да се види с Хелън.
Изабел не можеше да се отърве от образа на измъченото лице на Хелън. Сърцето я беше заболяло, когато й беше подарила Милорд, но тя беше готова да даде дори душата си, ако с това щеше да изкупи вината си. Как щеше да си прости, че бе станала причината за толкова мъка?
Но как можеше да отрече силните си чувства към Керн?
Изабел се питаше за какво ли мислеше Керн, който също гледаше навън. Дали съжаляваше, че беше загубил Хелън?
Той беше загубил толкова много. Беше се откъснал от почтения живот, който толкова много ценеше. Лорд Хатауей винаги беше замествал баща му. Двете семейства бяха поддържали близки връзки от поколения. Сега Керн се беше превърнал в парий.
Заради нея.
Изабел се зарече, че щеше да намери начин да му се отплати за това. Щеше да го обича вечно. Не всичко беше загубено. Те имаха себе си, а връзката им не се изразяваше само във физическо привличане. Керн също имаше чувства към нея, иначе нямаше да седи и да я прегръща така, сякаш беше най-ценната жена в живота му.
Тази мисъл повдигна настроението й. След време, когато той преодолееше катастрофалните събития от днешния ден, щеше да осъзнае колко много означаваха двамата един за друг. Той не беше развратник, който държеше множество любовници. Нямаше начин да не пожелае Изабел за своя съпруга.
Внезапно графът се обърна към нея и попита:
— Коя е рождената ти дата?
Въпросът я завари неподготвена.
— Дванайсети юни.
— И ще навършиш деветнайсет?
— Да. Защо питаш?
Той остана загледан в нея толкова дълго, че Изабел си помисли, че не беше чул думите й.
— Просто така — каза най-накрая. — Беше ми интересно.
Беше загрижен за възрастта й. Вероятно се обвиняваше, че беше съсипал живота й. Истината обаче беше друга — той й беше доставил радост, за каквато Изабел дори не беше мечтала. Ръката му потърси широкото му рамо и тя целуна зачервеното място на лицето му, където го беше ударил Хатауей.
— О, Джъстин — промълви. — Аз наистина те обичам.