Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Но как да забравя за нея? — попита Хелън с разтреперан глас. — Тя ми открадна твоята обич. Какво толкова се е случило от вчера до днес? След като си тръгна оттук сигурно си отишъл при нея.
Той не можеше да отрече това. Нито пък можеше да понесе да гледа Хелън толкова нещастна.
— Не се измъчвай, моля те. Трябва просто да осъзнаеш, че нямаш абсолютно никаква вина за случилото се. Ще се погрижа някои хора да разберат, че аз съм виновен за всичко.
Хелън поклати силно глава.
— Не, Джъстин. Не говори, сякаш е твърде късно. — Тя протегна ръце и сграбчи неговите. — Ти се чувстваш задължен, воден от честта, да прекратиш годежа ни. Но ти просто си имал един малък флирт и толкова. Много мъже правят това. Аз ти прощавам.
Керн въздъхна тежко. Тя го беше притиснала в ъгъла и сега се налагаше да разбие и последната й надежда.
— Господи! Мразя се, че ти причинявам мъка. Но това не беше просто флирт. Аз… бях интимен с нея.
За миг тя остана да го гледа, сякаш не разбираше за какво ставаше дума. След това очите й се разшириха и тя отдръпна ръцете си и ги скри в гънките на роклята. Хелън си пое дъх, треперейки, и обърна глава встрани, сякаш шокът от новината беше непоносим за нея.
— Правил си с нея… онова, което съпругът прави с жена си?
— Да.
Навън проблесна светкавица, последвана от силен гръм и барабаненето на дъжда по прозорците. По бузите на Хелън се стичаха сълзи.
— Как можа? — прошепна тя. — Как можа?
Той не можеше да й каже нищо повече, без да я нарани още по-дълбоко. Това означаваше да опише невероятното привличане между него и Изабел.
— Хелън… ти ми беше скъпа като сестра. Спомням си как те държах на ръце малко след раждането ти. И как си мислех, че ще те защитавам винаги. — Думите едва излизаха от устата му. — Мразя се за това, че те наранявам. И съжалявам. Наистина съжалявам.
Тя седеше съвсем неподвижно. Без да поглежда към него, каза:
— Махай се оттук. Върви си.
Студенината в гласа й го потресе. Той остана на колене пред нея, тъй като не му се искаше да я остави толкова разстроена. Само да можеше да я прегърне и да я утеши, да погали косата й. Но със своето предателство Керн се беше отказал от тази привилегия.
Графът се изправи бавно. Въпреки че Хелън не го гледаше, той й се поклони. Като се изключеха сълзите й, човек можеше да я вземе за статуя. Наистина ли го беше обичала толкова много?
Въпросът само засили отвращението, което Керн изпитваше от себе си. Той искаше да й пожелае щастие, но се страхуваше, че всеки опит за добронамереност щеше да прозвучи като подигравка с мъката й. Със свито сърце той се обърна и излезе от библиотеката.
Стъпките му отекваха върху мраморния под на коридора. Той се чувстваше, сякаш беше сритал котенце. В каквото мрачно настроение беше, Керн можеше само да мисли как да напусне тази къща, която му беше като втори дом. Отсега нататък той вече нямаше да бъде добре дошъл тук. Беше се отказал от това заради една жена, която не беше част от неговия свят.
Внезапно обектът на мислите му изникна пред него. Тя стоеше до позлатените перила на стълбището, притиснала кученцето към гърдите си. Когато видя Керн, тя остави кучето на пода и тръгна бързо към графа. Той си каза, че трябва да я подмине и да излезе навън, без да поглежда назад, но не го направи.
— Джъстин? — Пръстите й бяха сплетени и тя хвърли многозначителен поглед към безстрастния паж, който стоеше до входната врата.
Керн се обърна към него.
— Кажи на коняря ми да приготви каретата. Ще изляза след малко. — Той вече беше дал нарежданията си на коняря, но двамата трябваше да останат насаме за няколко минути.
— Да, милорд. — Слугата взе един чадър, отвори вратата и изчезна в дъжда.
Керн хвана Изабел за ръката и я дръпна в дневната. Палецът му погали китката й и той заговори с дрезгав шепот.
— Не трябва да ни виждат заедно. Не сега.
— Казал си й?
— Да, но се погрижих да не научи името ти.
— Горкичката. Сигурно е съсипана.
Изабел се облегна на рамката на вратата и въздъхна, при което гърдите й се повдигнаха. Нуждата, която графът бе успял да потисне с толкова много усилия, отново го обзе. Прииска му се да се потопи в меката й, уханна женственост, да забрави греховете си в сладкото потвърждение за любовта й.
Керн знаеше, че щеше да мине цяла вечност, преди Изабел отново да бъде негова, а копнежът му по нея беше твърде силен, за да успее да го овладее. Не можеше да я остави, без да я целуне за сбогуване. Той се наведе, устните му докоснаха нейните и графът ги остави те да предадат всички бурни чувства, които разтърсваха душата му. Тя също усети призива на отчаянието, защото се надигна на пръсти, за да отговори на целувката му.