Кралят на зимата

— Дафид син на Груфуд ще преведе този разказ, както му заповядам, а пък на мен идеята за меча в камъка ми харесва. Радвам се, че си писал с добро сърце за Кунеглас.

— Той беше добър човек — казах аз. (Освен това той беше и дядо на нейния съпруг.)

— Сийнуин наистина ли беше красива? — попита Игрейн. Аз кимнах.

— Да, наистина беше красива. Имаше сини очи.

— Сини очи! — Игрейн потръпна, сините очи бяха характерни за саксите. — Какво стана с брошката, която тя ти даде?

— Де да знаех — излъгах аз. Брошката е в килията ми, скрита така че дори Сенсъм да не може да я намери при своите усърдни тършувания. Светецът, когото Господ сигурно ще въздигне по-високо от който и да е друг сред живите и умрелите, не ни разрешава да притежаваме скъпоценности. Всичко, каквото имаме, трябва да го предаваме на съхранение при него. Това е закон. И аз предадох цялото си имущество на Сенсъм, дори Хюелбейн, но брошката на Сийнуин задържах, Бог да ми прости. С годините златото се е поизтъркало, но аз все още виждам Сийнуин, когато нощем изваждам брошката от скривалището и наблюдавам играта на лунната светлина по сложните извивки на преплетените златни нишки. Понякога (не винаги) докосвам брошката с устни. Превърнал съм се в стар глупак. Може би ще дам брошката на Игрейн, защото знам, че тя ще я цени, но ще я задържа още малко, защото за мен тя е като слънчев лъч, прокраднал се в това студено и сиво място. Разбира се, когато Игрейн прочете това, тя ще узнае че брошката все още съществува, но ако кралицата е толкова добра, колкото си мисля, тя ще ми позволи да задържа този малък спомен за един отминал греховен живот.

— На мен Гуинивиър не ми харесва — каза Игрейн.

— Тогава нещо съм сбъркал — казах аз.

— Направил си я много сурова.

Замълчах и се заслушах в блеенето на овцете.

— Тя можеше да бъде и удивително добра — казах аз накрая. — Тя знаеше как да накара тъжният да се усмихне, но беше нетърпелива с обикновените хора. Нейната представа за света изключваше всичко сакато, досадно и грозно, а тя искаше да превърне тази представа в действителност просто като отстрани от погледа си всичко, което не й харесва. Артър също мечтаеше за един друг свят, но неговата мечта предлагаше помощ на недъгавите. Той също искаше да превърне своята мечта в действителност.

— Той е искал да изгради Камелот — каза Игрейн замечтано.

— Ние му викахме Думнония — казах аз строго.

— Ти се опитваш да ме лишиш и от най-малката радост, Дерфел — каза Игрейн сърдито, макар че всъщност никога не съм успявал истински да я разгневя. — Искам да бъде Камелот, както го е измислил поетът — зелена трева, високи кули, изискани дами и воини, които покриват пътя им с цветя. Искам менестрели и смях! Никога ли не е било така?

— Понякога — казах аз, — макар че не мога да си спомня много покрити с цветя пътеки. Но пък помня как след битка воините куцаха или направо пълзяха и виеха от болка, а след тях се влачеха червата им и оставяха кървава диря в прахта.

— Престани! — каза Игрейн. — Защо тогава менестрелите пеят за Камелот? — попита ме тя предизвикателно.