Кралят на зимата

— Аз да не би да твърдя обратното — попита тя възмутено, — но от твоя разказ излиза, че Артър се е влюбил в Гуинивиър от първия миг. Ако не е бил привлечен от красотата й, тогава от какво?

— Един поглед към нея беше достатъчен, за да пламне кръвта му.

На Игрейн това много й хареса. Тя се усмихна.

— Значи е била красива.

— Тя го предизвикваше — отговорих аз — и той си мислеше, че не би бил истински мъж, ако не я завладее. Или може би Боговете бяха решили да си поиграят с нас? — свих аз рамене, неспособен да измисля други обяснения. — Впрочем — добавих аз — никога не съм искал да кажа, че тя не беше красива, а само, че тя беше повече от красива. Тя беше най-красивата жена, която някога съм виждал.

— А мен броиш ли ме? — попита моментално моята кралица.

— Уви — казах аз — вече съм стар и не довиждам.

Моето измъкване я разсмя.

— А Гуинивиър обичаше ли Артър? — попита тя.

— Тя обичаше представата за него — казах аз. — Тя обичаше това, че Артър беше най-добрият боец на Думнония, обичаше в него онзи мъж, когото видя за първи път. Великият Артър, бляскав в своята великолепна ризница, най-могъщият воин, от чиито меч се страхуваха всички в Британия и в Арморика.

Игрейн започна да си играе с колана на бялата си рокля замислено.

— Мислиш ли, че кръвта на Брочваел пламва, когато ме види? — попита тя с копнеж.

— През нощта — казах аз.

— О, Дерфел — въздъхна тя и се смъкна от перваза на прозореца. След това отиде до вратата, от където можеше да гледа към малката манастирска зала. — Ти бил ли си някога толкова влюбен? — попита тя.

— Да — признах аз.

— И коя беше тя — попита веднага Игрейн.

— Няма значение.

— За мен има! Настоявам да ми кажеш. Нимю ли беше? — попита тя.

— Не беше Нимю — казах аз твърдо. — Нимю беше различна. Обичах я, но не бях луд от желание по нея. Просто мислех, че тя беше безкрайно… — замълчах, исках да намеря подходящата дума, но не успях. — Удивителна — казах аз безпомощно и сведох очи, защото не исках Игрейн да види сълзите ми.

— Тогава в коя си бил влюбен? В Люнет?

— Не! Не!

— В коя тогава? — упорстваше тя.

— Не е дошло времето за тази история, но и това ще стане — казах аз, — ако съм жив.

— Разбира се, че ще си жив. Ние ще ти изпращаме специални храни.

— Които моят господар Сенсъм — казах й аз, за да спестя усилията й, — ще вземе веднага от мен като ми обясни, че тия неща са недостойни за един монах.

— Тогава ела да живееш при нас — каза тя настойчиво. — Моля те!

Аз се усмихнах.

— Бих дошъл с голямо удоволствие, лейди, но уви, положил съм клетва да остана тук.

— Горкият Дерфел.