Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Защото поетите винаги са били глупави — казах аз, — защо иначе биха станали поети?
— Не, Дерфел! Какво беше особеното в Камелот? Кажи ми.
— Особеното беше, че Артър наложи справедливостта като основен закон в страната.
— И това ли е всичко? — смръщи вежди Игрейн.
— Това, дете, е много повече, отколкото другите владетели само са мечтали да направят.
Тя сви рамене и промени темата.
— Беше ли умна Гуинивиър?
— Много — казах аз.
Игрейн си играеше с кръста, който носеше на врата си.
— Разкажи ми за Ланселот.
— Имай търпение!
— Кога се появява Мерлин?
— Скоро.
— Светият Сенсъм лош ли е с теб напоследък?
— Светецът е натоварен с грижата за нашите безсмъртни души и прави, каквото трябва да се прави.
— Ама той наистина ли падна на колене с всички тези приказки за мъченичеството преди да венчае Артър и Гуинивиър?
— Да — казах аз и не можах да сдържа усмивката си при този спомен. Игрейн се засмя.
— Ще помоля Брочваел да направи Господаря на мишките истински мъченик — каза тя. — След това ти можеш да заемеш мястото му в Динюрак. Какво ще кажеш за това, брат Дерфел?
— Ще кажа, че бих предпочел да си пиша на спокойствие — казах аз строго.
— А сега за какво ще пишеш? — попита ме тя нетърпеливо.
За Арморика. Земята отвъд Морето. Красивият Инис Трийбс, крал Бан, Ланселот, Галахад и Мерлин. Мили Боже, какви мъже бяха те, какви дни преживяхме заедно, какви сражения и колко мечти разбихме. В Арморика.
По-късно, много по-късно, когато поглеждахме назад към онези времена, ние ги наричахме просто „лошите години“, но рядко говорехме за тях. Артър мразеше да му припомнят за неговите първи дни в Думнония, когато страстта му към Гуинивиър потопи страната в хаос. Неговият годеж със Сийнуин беше като сложноизработена брошка, която трябваше да придържа ефирна дреха, и когато брошката изчезна, дрехата просто се разпадна. Артър обвиняваше себе си за това и не обичаше да се говори за лошите години.
Известно време Тюдрик отказваше да вземе нечия страна. Той обвиняваше Артър за нарушаването на мира и за наказание разреши на Горфидид и на Гундлеус да минават с войските си през Гуент, чиито пътища водеха към Думнония. Саксите ни натискаха от изток, ирландците прекосяваха Западното море и ни нападаха от запад. И сякаш тези врагове не ни бяха достатъчни, та принц Кадуи от Иска въстана срещу управлението на Артър. Тюдрик се опита да стои настрана от конфликтите, но когато саксите на Аел започнаха да нападат кралството му, той можеше да поиска помощ само от Думнония. Така Тюдрик беше принуден да влезе във войната на страната на Артър. Но преди това копиеносците на Поуис и Силурия вече бяха преминали през земята му и бяха завладяли хълмовете на север от Инис Уидрин. И когато Тюдрик обяви, че се присъединява към Думнония, Горфидид и Гундлеус окупираха и Глевум.
В онези години аз пораснах. Вече не помнех колко мъже бях убил и колко воински пръстени бях направил. Получих прякора Кадарн, който означаваше „могъщият“. Дерфел Кадарн, който винаги беше трезв в битка и въртеше меча с ужасна бързина. По едно време Артър ме покани да стана един от неговите конници, но аз предпочетох да стоя здраво стъпил на земята и си останах копиеносец. Наблюдавах Артър и започнах да разбирам защо беше толкова велик воин. Това не се дължеше само на смелостта му, макар че той наистина беше много смел, а и на хитростта, с която Артър успяваше да изиграе враговете си. Нашите армии се придвижваха с бавен ход, веднъж тръгнали трудно сменяха посоката. Но Артър създаде една малка войска, която научи да се движи бързо. Той повеждаше тези войници (някои пеша, други на коне) на дълги походи, заобикаляше отдалеч фланговете на врага, за да се появи накрая там, където най-малко го очакваха. Обичахме да нападаме призори, когато враговете бяха все още замаяни от нощното пиянство. Или пък увличахме противниците си в лъжливо отстъпление и после се врязвахме в незащитените им флангове. Сраженията продължиха една година докато накрая изтласкахме воиските на Горфидид и на Гундлеус от Глевум и от северна Думнония. Тогава Артър ми повери отряд и аз започнах да раздавам злато на своите хора. Две години по-късно получих най-голямата награда за един воин — бях поканен да се присъединя към противниковия лагер. Поканата дойде не от кой да е, а от Лайгесак, командващия охраната на Мордред, който предаде Норуена. Той се осмели да говори с мен в един храм на Митра, където животът му бе в безопасност. Предложи ми цяло състояние, ако мина на служба при Гундлеус като него. Аз отказах. Благодаря на Бога, но аз винаги съм бил верен на Артър.